Сталкер

Шляейки се из града попаднахме на малка галерия в един от старите пасажи на Париж. През витрините видях такива футуристични приказни картини, че останах като хипнотизирана да ги погледам в захлас, докато накрая се реших да вляза. Една възрастна дама, съдържателката на галерията, си правеше компания с две разкошни котки, които царствено се разхождаха между изложените платна и презрително не обърнаха никакво внимание на скромните ни особи.
Останахме вътре в захлас, загледани в тези илюзорни интериори, места, забравени от времето, стаи от приказни къщи, изоставени на вятъра, дъжда и слънцето, бликащо винаги от центъра на картината, пречупвайки се през нащърбените стъкла на стар счупен прозорец. Светлината в картините е невероятна, тя идва от този главен източник и сякаш се разлива в пространството, стига до нас и ни дърпа вътре в тази изоставена стая, в този забравен безвременен свят.

Западна горна галерия , Кристиан Беноа, 2008

Синият павилион с басейна, Кристиан Беноа, 2006

Желязната галерия, Кристиан Беноа, 2008

 

Веднага ми напомниха за филма “Сталкер” на Тарковски, който свързвам с фотографиите и шляенето из изоставени стари индустриални зони, тема толкова експлоатирана от едноименната италианска групировка фотографи. Сякаш тези картини представяха тайнствената Стая от филма, където се изпълнява най-висшето желание на този, който успее да я достигне. Когато учихме в Страсбург, преподавателят ни по фотография – един абсолютен гений на етимологията, етнологията, социологията и между другото фотографията - Фредерик Люкел, ни заведе на еднодневен поход из изоставени заводи и халета от индустриалната зона на Страсбург край Рейн. Картините на Кристиан Беноа ми напомят картините, които изникват в главата ми от този поход – огромни пространства, окъпани в мистериозно прокрадваща се през изтърбушени покриви и отвори светлина. Часовник,висящ на стената в цеха, спрял отдавна да отброява времето. Железопътни коловози и огънати метални ферми... Да се разхождаш в това спряло време, в тишината на слънчев ден бе някак нереално, призрачно... Човек може да си съчини хиляди истории за живота там преди, да съчетае своите спомени с картините на тези изоставени места...

Или просто да застане в празното пространство на някое от тях, отпуснат и спокоен, оставяйки ума си да се рее...

Странно бе, когато тази седмица, поканени от от галеристката, отидохме на малък вернисаж и успяхме да говорим с художника. Всички интериори са фикция, плод на неговото въображение, намек за спомен и конкретно място, които отразяват като усещане, но не и като пространствена конфигурация. Противно на историята, която аз виждах в тях, той не бе бродил из изоставени индустриални зони. Просто каза, че понякога вижда дадено място и в главата му то се появява като пустите изоставени пространства, които рисува.

Богатата текстура на картините и наслагването на малки разноцветни точици боя допринасят за това впечатление – все едно виждаш картините насън, като мираж...или като от стара снимка.

 

Песента на полята, Кристиан Беноа, 2002

Гледка към града, Кристиан Беноа, 2010

 Някои от пространствата ни напомняха на въобръжаемите градове, рисувани от италианските архитекти футуристи – и най-вече рисунките на Антониo Сант'Елиа и особено тези за Città Nuova . Сгради и обеми на кръстопът между модернизма и арт-нуво/ арт-деко стилът. С леко заоблени ъгли и изтеглени вертикални обеми. 

Перспективи към проекта Новият Град, Антонио Сант'Елиа, 1914

Доста от архитектурата в Metropolis и Star Wars е вдъхновена от там...

Но най-безумно от всичко остава това как картините те карат да стоиш и да се взираш в тях като хипнотизиран. Представям си някоя от тях, нарисувана на цяла стена в тъмен бар или покрит сумрачен басейн. Тя би поглъщала пространството в което си, като врата към друг свят.

Просто невероятно...Места, на които стоиш захласнат, а в главата ти звънят стихове.Бих останала да гледам този друг свят и неговата светлина с часове.

Бунгалото в полята, Кристиян Беноа, 2001

Гатанка

  

 E*

Червено

Наскоро бе откриването на детската градина Жолио Кюри в Сент-Уен , едно от "червените" предградия на Париж. За мен този проект има голяма сантиментална стойност (освен архитектурната), защото бе първия конкурсен проект на Ателие Гаине в който участвах и който за щастие спечелихме през далечната 2007-ма.

Конструкцията на сградата е изцяло дървена, важен елемент с който бяхме спечелили конкурса, тъй като строежа трябваше да не нарушава спокойствието и функционирането на съществуващата детска градина. Дървената конструкция бе като лего,  частите пристигаха на строежа номерирани и едва трима човека бяха достатъчни за да вдигнат целия дървен скелет. Спомням си как ходех да разгледам строежа в късната есен на 2009-та година  и всичко бе жълто-оранжево под късното слънце, ухаеше на дърво, а есенните листа на чинарите се стелеха по пода на оформящите се класни стаи.

Сега, само година по-късно, сградата е вече готова и малчуганите радостно тичат по двора.

Съществуващата детска градина е едноетажна и доста незабележима, затова новата сграда има за цел да даде силна идентичност на ансамбъла, и той да се открои като публична сграда в заобикалящата го разнородна среда. Архитектурата обгръща целия проект - както сградата, така и външните пространства.

Разноцветна галерия създава слънцезащита за съществуващата ниска сграда и ѝ дава нов мащаб, съгласуван с този на новата сграда.

Новата сграда се разполага по протежение на улицата, а едното ѝ крило прехвърля двора като мост, създавайки покрито място за игра на децата.

Оградата е изцяло част от сградата, направена е от същия материал,  нейният ритъм бележи малките случки в двора - портикът, като врата отворена към града, малкият открит театър скрит зад дърветата... 

Дървената фасада е третирана като абстракна композиция . Червеният цвят на фасадата обърната към града бележи публичния, официален статут на сградата. Откъм двора, където пространството е достъпно само за децата, дървото е оставено в естествения си цвят, за да създаде една по-фамилиарна атмосфера.

Дърветата хвърлят игриви сенки по цветните дървени повърхности, небето изниква в неочаквани кадражи.

Странно е, но сградата ми изглежда сега така, все едно винаги е била там, сред зеленината и виковете на децата, като цветен дървен килим, който се е разстлал и е обединил в едно всички разнородни елементи на проекта.

Детска градина Жолио Кюри, Сен Уен,

архитект Оливие Гаине, асистент Амза Шами

Още снимки тук

Бели нощи в Париж

B ноща на събота срещу неделя Париж бе превзет от една относително нова културна манифестация под надслова Бяла нощ *. Става дума за поредица от най-различни инсталации на съвременни артисти, разположени в три зони на града, оформящи лесно достъпен маршрут. Разположени най-често на публични места под открито небе,те можеха да бъдат посетени цяла нощ, разбира се безплатно. Напомня идеята на Нощта на музеите, но отличителното тук е,  че инсталациите са замислени именно за да бъдат изложени през нощта, тъй като главният им манипулативен елемент е светлината. Освен това почти всичко се случва навън, на улицата, на площада, в парка, по фасадите на кмества и катедрали. Беше доста приятно да се шляеш по улиците пълни с хора дори в 2 часа през необикновенно топлата нощ, да попадаш на различни изненадващи и омагьосващи места.

Харесаха ми много две от инсталациите, които споделям и с вас.

3D Bridge

снимка Diane Sabourin, Nuit blanche Paris 2010

Първата е типична инсталация която би се харесала на архитект, тъй като смесва две ключови неща за мен - създаване на пространство и светлина. По-точно тук ставаше въпрос за оформяне на специфично пространство чрез светлинни, обеми пулсиращи и променящи се под ритъма на упояваща електро музика. Дело е на колектива от архитекти 1024 Architecture, производна на небезизвестния колектив EXYZT , които доста са експериментирали  в тази област.

снимка Diane Sabourin, Nuit blanche Paris 2010

Low-cost скелетна конструкция с опъната върху нея тънка мрежа оформяше конструктивистка композиция от кубове, по които играеха музикални линии от светлина. Можеше да се разходиш между кубовете, под тях и наоколо и възприятието бе винаги различно. Понеже инсталацията бе разположена на моста на гърба на острова Сите, се виждаше отдалече и се отразяваше в Сена, хвърляше чудновати сенки по фасадите на кея и приканваше отдалече да отидеш да провериш на място "що за творение е това".

снимка Frédéric Brito, Nuit blanche Paris 2010

Изчезването на светулките

Тиха, поетична, съзерцателна. Такава усетих аз инсталацията Светулки на Ерик Самак. Облак от поклащащи се от вятъра и блещукащи  светодиоди бе надвиснал над един от дворовете на много старата болница  Отел Дьо, намираща се точно до Нотр Дам. Много хора се бяха излегнали на земята, унесено загледани в мъничките мъждукащи зелени светлинки. Зачудих се отгкога ли не съм виждала истинска светулка?

снимка Stéphane Derny, Nuit blanche Paris 2010

снимка Cristohpe Lemieux, Nuit Blanche Paris 2010

Всичко това ме подсети и за едни доста стари инсталации на Инго Маурер, чието творчество доста харесвам, защото не просто прави красиви лампи, а и си играе със светлината...

Инго Маурер, иснталация в Фондацията Картие в Париж, 1997

Което ме навява на спомени и за един мноооого стар светлинен проект...

***

Oще снимки oт Paris Nuit Blanche тук

Снимките са взети от сайта на "Nuit blanche Paris 2010"

* на френски изразът  "nuit blanche" означава нощ, през която се будува, откъдето идва и често използваният от архитектите израз  "j'ai fait une nuit blanche", тоест "не съм спал цяла нощ".

"It's strange how simple things become, once you see them clearly" *



Ако случайно минавате през Париж до началото на февруари, непременно отидете да видите изложбата на Андре Кертеш в галерията Jeu de paume.

* Цитатът е от "Атлас изправи рамене" на Айн Ранд

"Architecture is deadly serious"/Grafton Architects

Преди няколко дни присъствах на една страшно вдъхновяваща конференция на двете дами от Графтън Аркитектс. Трудно би било с няколко реда да предам силата на идеите им и това което говореха илюстрациите на техните проекти, но ще се опитам да хвана няколкото главни нишки на тяхната идеология, както и идеите които ме грабнаха и ми се сториха близки и познати.
е"Архитекрурата е като да живееш в два свята - реален и илюзорен" Най-голямото постижение на архитекта е да успее да пренесе мечтите си от илюзорния в реалния свят.

Архитектът, чрез общуването си с много хора в своята работа натрупва впечатления и опит, създавайки един вид "емоционален резерв" - една жива колективна памет, която предава в сградите си като един вид отпечатък на своето време.
Архитектурата това е да виждаш наистина, това което те заобикяла. За разлика от повечето хора архитекта трябва да може да вижда истински,за да улавя и отсява важните елементи.

Архитектурата на Графтон

Първата особенност на сградите на Графтон, която ме очарова, е че те са някак си извън времето.Не носят отпечатъка на дадена мода, течение в архитектурата или стил. Трудно можеш да им сложиш етикет. Това ги прави вечни за мен. Също така те притежават едно благородство и мащаб, които са присъщи на голямата архитектура, маркираща съзнанието. Монолитните обеми, работата с класически, вечни материали като камъка и тухлата, им носят и по малко от характера на античната и римската архитектура- горда, импозантна, строга.

Има също така нещо антично в начина, по който сградите щедро генерират публично пронстранство около и в себе си. Входът им винаги е третиран по блестящ начин. Връзката вън-вътре присъства с пълна сила, сградата сякаш се разтваря за да пусне градът да влезе вътре в нея.

Най-често над входа левитира масивен обем, дефиниращ това преходно пространство, принадлежащо едновременно на сградата и на града, създавайки нещо като малък входен площад. Играта на компресия чрез надвисналата маса, а после на декомпресия при преминаването в просторното фоайе е блестящо предадена и чрез обемите и чрез пропорциите им.

Университета Бочони в Милано

Графтон Аркитектс нашумяха доста напоследък и бяха много публикувани най-вече заради последния си проект- Университета Бочони в Милано. Сградата има много силни страни, но като начало силата и е в идеологията за ролята на университета в града и обществото. Университетът, казват Графтон, е едно от малкото наистина публични сгради и пространства достъпни за всички хора, които са ни останали в днешно време. Затова университетът Бочони се стреми да приюти и отрази два свята- градът, който като публично пространство заема долните етажи, и затворения университетски свят, който се отделя в по-интимни пространства, извисявайки се към небето и покривайки това публично пространство.

Сред миланската строгост и мистериозно обвит в типичната миланска мъгла (така добре описана от Умберто Еко в любимата ми Тайнствения свят на Царица Лоана) сградата се извисява непоклатима като каменен монолит. Решението да се използва местния камък за облицоването на бетонната структура не е случайно-начина на поставяне гарантира почти незабележими фуги между отделните плочи, което придава и това усещане за монолитна каменна грамада.

Тази огромна маса обаче се оказва учудващо скулптирана и богатсвтото на разрезите показва с пълна сила вълшебните вътрешни простраства. Беттонната структура играе изключително важна роля за това и доказва още веднъж факта, че последователността архитектура-конструкция е ключът за една добра и функционираща сграда, която изглежда логична и единна. Конзолните греди носещи отделните университетски корпуси с дължина 25м прехвърлят като мостове публичното пространство на цокъла, освобождавайки го от тежестта на структурата.

Наклонената обратна страна на седалките на Аула Магна надвисва над входа и отваря към града едно огромно фоайе, като сцена видима и достъпна както за студентите, така и за минувачите.

Чрез такива пространства архитектурата може да промени обществото, живота му, привичките му. Именно затова тя е страшно жизнено важна и сериозна. В това е и нейната страшна сила, в тази нейна голяма отговорност е и нейната потенциална слабост.

Много по-малко убедителен ми се стори проекта за Университетска сграда в Тулуза , Франция, който тъкмо са спечелили, но се надявам че той ще претърпи не малка еволюция до строежа си, имайки впредвид суровия вид на конкурсните проекти предавани тук във Франция.

Последната идея с която ще завърша, е относно глобализацията в архитектурата и понятието за "място".

Всяка сграда на Графтон принадлежи на своя терен и се вписва в своя контекст. Повечето сгради би трябвало да са мислени по този начин, особенно когато се касае за строителство в гъста градска среда. Крайно време е да осъзнаем, че не можем да строим същите сгради в Китай и в Западна Европа. Това е позиция зад която и аз самата заставам твърдо. Не проумявам смисъла от свръх-климатизираните стъклените небостъргачи, проектирани от западни архитекти в топли азиатски и африкански страни, не проумявам еднаквостта на глобализирания архитектурен език, еднаквостта на сградите по света и съм ужасена от строителня бум и това, което западни архитекти се позволяват да правят в Китай...
На фона на тази глобализирана розово-зелена, стъклено-сериграфирана, скрита зад декоративни метални решетки куха и бедна архитектура, винаги ще оставам очарована от творения като тези на Кан, Сиза, Монео, Мендаро Корсини, Графтон и много други маийстори, разказваща различни приказки на различни места, никога същите, извън времето, просто вечни...

cнимките са взети от сайта на Графтън Аркитектс

Към едни нови жилищни сгради?!

Във времена когато фасадно съвременните жилищни сгради се делят на два големи типа а) с фасадите тип "BarCode" и б) тези които изглеждат като много "концептуална" камара от кутийки (и които забелязвам са силно харесвани в България) е време да се запитаме какво всъщност означава добри жилища...

Набива се на очи смешно-тъжното повторение на сградите от тип б) в България. С един прост поглед подобни проекти открих в поне три сайта на водещи софийски бюра.

Именно на фона на това едва ли не "серийно производство" бях щастлива да мога да видя тази сграда, която за мен е като глътка въздух в морето от клишета и посредственост.

Снимките представят малка сграда със социални жилища в 11 район на Париж,където населението е доста смесено и пъстрокожо. Всеки етаж е зает от 1 тристаен апартамент, общата застроена площ е 450м², а бюджета е 0,8М€. Парцелът е изключително тeсен (5м откъм улицата) и дълбок, а местната регулация за застрояване не позволява сградата да е така висока, както своите съседи. Aпартаментите са с двойно изложение - към двора и към улицата, което помага за решаването на проблема с осветяването при издължените планове. Заради наложените проспекти последните две нива се заемат от един-единствен петстаен дуплекс (така наречения в България мезонет).

Именно начина по който, заради проспектите, последните нива се декомпозират в абстрактна триизмерна полихромна композиция е едно от нещата, които най-много ми харесват в тази сграда.

Това е и пластичност, която за жалост не можем да срещнем в България, където далновидни инвеститори се опитват да оползотворят всеки възможен за застрояване милиметър, в резултат на което покривите на сградите приличат на нелепи камари от кулички и всевъзможни странни обеми.

Играта с задължително сляпата фасада откъм съседа и превръщането и в цветно пано с мащаба на архитектурата е друго , което е ново спрямо така често срещаната калкан-стена. Плановете на жилищата можете да видите тук.

Надявам се сградата да ви е заинтригувала и навела на размисли !

Социлани жилища P.L.U.S.,125, Rue Saint-Maur, Париж,

Aрхитект Оливие Гаине, асистент Тома Баго

снимки Е. Аргирова / Всички права за публикуване и репродукция са запазени

Златна, златна есен

Есен е посред зима в последните ми перспективи...

Проектът е за седалище на предприятието Косон, филиал на Колас

Архитект Оливие Гаине, Париж

Повече от този приказен свят можете да видите тук

Перспективи Е. Аргирова _ Всички права за публикация са зпазени