Обикновенно дългите паузи между постовете в този блог се дължат най-вече на поглъщащия забързан Парижки живот. Този път обаче мълчанието се дължеше на културния шок и омайната забрава на преминаването ми в паралелния свят на
древна Петра. От историческа гледна точка ще намерите достатъчно информация в интернет и няма смисъл да дублирам туристическите гидове, така че предпочитам да ви говоря за Петра така, както я изживях аз - ден и нощ, далеч от утъпканите пътеки и туристите, в малката, но незабравима компанията на колеги от цял свят или усамотението и съзерцанието на ежедневната работа на абсолютно неизвестни за масовата публика монументи и комплекси, скрити на затънтени кътчета.
Преди да замина не исках да си представям и да знам нищо за Петра- исках изцяло да се оставя на изненадата. Надявах се преживяването да е мощен шок и да ме разтърси. Да ме промени.
Получи се.
Петра не е нищо от това което очаквате, или по-скоро е всичко това, но в пъти повече, толкова много, че всичко във вас се преобръща при пристигането, тогава, когато пустинята постепенно се разтваря пред вас и пропадайки все по-надолу по пътя между червените скали се озовавате пред град с размерите поне на Париж... Пясъкът във въздуха превръща околния пейзаж във визия като от мираж или сън. Защото реалността в Петра е нещо, което изглежда абсолютно нереално. И именно това я прави паралелен свят.
Първата нереланост - реалност, която стъписва е мащаба.
Археологическият комлекс е оргомен, мащаба е безумен, абсолютно неуловим на снимки или в описание. Мисля че това е първото място от много време насам за което мога да употребя епитета грандиозен. Но с една много зареждаща със сила и енергия грандиозност, която във никакъв случай не ви кара да се чувствате мъничък и незначителен.
Някак си естествено там човек се чувства велик и съизмерим със заобикалящото го величие. И после идва едно от най-силните усещания - това за безкрайна свобода...
Отдавна, може би от работата ми в Делфи не бях имала такова усещане за пълна свобода, за лекота и простор, далеч от всичко - от западната цивилизация и потока и от комуникация, от шума и тълпите. Забравяте телофона си, обхват и без това почти няма, забравяте интернет, забравяте колите, а често забравяте и тока и топлата вода. Започвате да мерите времето по плаващите по скалите сенки и работният ден започва с изгрева в 5.30 ч сутринта...
Освен величието и просторът, който ви вдъхва невероятно чувство за свобода, Петра е и мястото където запасът ви от епитети за израз на възхищение бързо се оказва недостатъчен. Накрая просто замлъквате в съзерцание на хилядите лица на "града". Пейзажът никога не е същия, светлината е фантастична и променя целия декор, преобличайки го в различни цветове и сенки постоянно. Има места, които ви стават любими сутрин и други , на които обичате да ходите вечер, за да гледате залеза, пиейки чай с бедуините. Има и други, тайни, които откривате сам и се чувствате като изследовател стъпил на нов континент.
Петра е едно от местата на които мисля че никога няма да се наситя и за което ще ми трябват години за да го опозная добре. Да, толкова е голямо. За две седмици видях може би 30% от всичко което искам да видя, нищо че гледам с очи на архитект и археолог.
Каньонът с храма
Хазната, който повечето от вас са виждали в един
небeзизвестен филм е всъщност само входа на Петра. Има множество комплекси с гробници и други по-малки каньони. Планините, които се издигат в центъра на града са също осеяни с множество чудеса. Гледката от най-високата от тях Ум ал Биара е незабравима - погледа стига отвъд Петра до равнините на Израел. Навсякъде можете да се разхождате съвсем свободно, извън класическия туристически маршрут, стига разбира се да сте готови за доста скално катерене и да си носите компас, защото можете да се загубите твърде лесно. За класическата туристическа обиколка с основните монументи трябват около два дни, но мисля че спокойно можете да прекарате там и седмица. Всъщност е много хубаво че мястото крие още толкова много загадки и че попадам пред почти неизчепаем извор на изненади.
Друго шеметно усещане е, че след това приключение ми се струва, че знам как се чувстват героите в
Еternal Sunshine of the Spotless Mind , когато отново и отново им изтриваха паметта. Въпреки че Петра не изтрива съвсем всичко, а по-скоро пренарежда и пресява информацията в главата и сърцето ви. Всички главоблъсканици и терзания се разтвярят в светлината и остават зад вас. Забравяте половината неща, които са ви глождели. Другата половина изобщо спират да ви се струват трагични. Е, някои неща все пак остават. Но това е защото те са наистина важни и дълбоки. Трябва да намеря и други места където културния и сензорен шок е толкова силен, та дарява подобно забвение и прояснение.
Разбира се всичко е и резултат от това че попаднах там с точните хора в точното време. Заминах за Петра не като турист, а като част от екипа на археологическата мисия на изследователския център към Свободния Университет в Брюксел, което дава доста привилегии, които си струват усилената работа. А именно - има едно единствено място на което можете да бъдете подслонени в самата Петра и то е малката къща на археологическата мисия, в центъра на античния град, в сянката на планината El Habis. Тази къща е била някога първия мъничък истински хотел, предназначен за първите туристи, които преди това са били настанявани в големи шатри, в бедуинския лагер на същото място. Днес туристите напускат Петра далеч преди залез слънце, за да се оттеглят в своите удобни хотели в селото
Уади Муса, разположено преди входа на каньона. И така преди залез Петра опустяваше напълно и в нея оставахме само ние - екипите от различните мисии, както и малкото все още живеещи по скалните жилища бедуини. Да бродиш сам или със скъпи приятели по залез, когато цяла Петра ти "принадлежи", бе за мен най-ценната привилегия. Това бе и най-силния момент от деня. А после идва ноща и тогава Петра става друга планета - скалите са като метеорити излизащи от земята, звездите са толкова близо, а Млечния път, който не бях виждала отдавна е тъй ясен...
Относно работата би било доста дълго да обясня целия механизъм тук и това едва ли ще е интересно на всички. За неспециалистите работата на археологическите екипи винаги е забулена в мистерия а ла Индиана Джоунс (още повече именно в Петра). Доста приятели се интересуваха и ми задаваха въпроса какво точно сме правили и какво сме открили. Така че ето кратко резюме - в Петра има многобройни екипи, всеки от които работи над определен обект. Най-големите екипи са от Щатите, Германия, Франция и Швейцария. Белгийският екип, с който бях
аз, работеше над светилището на Ободас, ритуален комплекс, чиито най-ранни архитектурни фази са датирани от 2-ри век преди Христа. Състои се от два скални и един построен
триклиниуми, които са като зали с издялани каменни пейки и които са служели за ритуални пиршества. Намерения в централния триклиниум напдис е най-старият в Петра и той, както и намерената статуетка позволяват свързването на комплекса с набатейския обожествен
крал Ободас. Имало е няколко последователни фази на застрояване и използване чак до 2-ри век след Христа. Фасадата на главния триклиниум се е срутила при земетресение и блоковете от нея са били извадени при разкопките миналото и по-миналото лято. Ние работехме именно над архитектурната възстановка на тази фасада. Трябваше да направим заснемане на всички по-интересни каменни блокове, тоест да ги измерим и начертаем в мащаб, с цел да открием последователности и възможна връзка между тях. Общо взето, като прекарате известно време в работа над даден монумент, камъните започват да ви "говорят", започвате да виждате сходни черти, които да ви помогнат да сглобите ребуса, изпълнен със загадки. Доста е вълнуващо когато разрешите дори и най малката загадка, и сглобите дори два блока.
Работата на екипа над това светилище продължава от близо 10 години, като в нея участват нe само археолози, но и архитекти, керамолози, атнрополози. Имало е няколко серии от разкопки и паралелно са бил заснети плановете на различните подови нива и каквото е останало от фасадите. Предстоят още доста години работа на евентуалната възстановка, защото блоковете са в доста лошо състояние и много елементи липсват. Самият комплекс е на много потайно място, до което се стига по нещо като процесуален път, с изкачване по тесни стълби, издялани между скалите. Навсякъде има ниши, в които някога са стояли малките стилизирани статуетки на боговете -
бетили, както ги наричат. Предполага се, че комплексът е бил свещенно място на едно от племената, населявали Петра, но няма сигурна историческа обосновка по този въпрос. Всъщност цяла Петра е осеяна с подобни триклиниуми. Има някои, които са разположени пред храмовете или гробниците, други са изсечени на скални площадки, под открито небе, където си представям как набатеите са пирували и свещенодействали, гледайки звездите.
И така, мисля че Петра е едно от чудесата на света, което трябва да се види...Защото каквото и да ви разказвам, нищо не може да опише напълно това, което ще преживеете там и което, сигурна съм, ще е много разлчно за всеки един от вас...
Още снимки с местонахождението им на плана на града можете да видите тук
