Калигула

Необичайно и щастливо съвпадение бе да мога да видя българска постановка в Париж и то не каква да е, а "Калигула" по Камю на Явор Гърдев.
От влизането в осемстенното пространство на "залата в залата" си проникнал сякаш тайно в нечие съзнание...Ужасяващо и едновременно омайващо е.

Сценографията като начало играе голяма роля за това странно въздействие - всичко е червено: кървавото трептящо червено на завесите, огненото горящо червено на светлината,приглушеното мъждукащо червено на пламъчето на цигарата...

Хората облечени в черно се открояват рязко на този ярък фон, военната простотата на костюмите или беззащитността на голотата отстъпва място на дълбочината и сложността на погледите, диалозите.Движението, внезапно появяващите се и изчезващи фигури в мрака, напрегнатата музика, всичко те държи наострен, нащрек, сякаш може ти да бъдеш уловен в някакво престъпление - проникването в чуждото съзнание...

Образите, музиката, погледите...    

Как могат актьорите да се абстрахират така, когато публиката е само на метър от тях? Как може да си толкова съсредоточен, толкова Калигула, когато ти самият не си Калигула? Kак можеш да "играеш", когато всъщност от толкова близо трябва да бъдеш, за този фрагмент от време, не самият себе си? Как го постигат?

А погледите, погледите...Страхотно е да можеш да виждаш актьорите от толкова близо, почти да можеш да ги докоснеш, но е все едно че ти си невидим и присъстваш тайно на цялото действие, а те нямат и идея за това...театър в театъра...

Момент тъмнина и все едно лентата прескача-сцената е друга, а персонажите са се променили, разположили са се и се гледат така сякаш те са тук от едно известно време,а ти си този, който току що е влязъл. Нищо че всъщност е съвсем обратното.За секундата мрак те са заели местата си , а ти стоиш там от доста време без да смееш да помръднеш, хипнотизиран.

Октагонът е навсякъде - в залата, в сцената и най-вече в кладенеца, който е също и маса и ложе...Водата хвърля сенки и отблясъци, които играят по лицето на Калигула,палят огънчета в очите му, карат целият му образ да трепти, да блести, да пулсира...

Водата...трудно ми е да повярвам че според началния замисъл тя не е имала толкова важна роля в сценографията, в цялата актьорска игра...Изглежда ми необходима,важна, свързваща...

Червено и черно и златистите отблясъци на кладенеца...Просто магическо...

Около час и половина си в съсредоточено напрежение, абсолютно фиксиран в действието, в лудостта, в безумието, в насилието, насечени от хипнотичните паузи на мълчание и пречистване...Чуваш зад гърба си, зад червената завеса, скърцане на стъпки. Не зная дали е нарочно замислено или просто страничен ефект от придвижването на актьорите, но тези тайни приглушени шумове те карат да настръхнеш още повече. Изпитваш още по-натрапчивото впечатление, че присъстваш тайно на скрита, смущаваща и немислима сцена, теб те няма,не би трябвало да те има тук, трябва да се скриеш, да затвориш очи...А някой броди зад гърба ти...

Диалозите пламтят също като актьорите и това играещо пред очите ти червено...

Няколко сцени остават запечатани в съзнанието ми.

Промяната в лицето на Метел, когато Калигула му оповестява, че уж е убил малкия му син - не бях виждала още как за секунди едно лице може да премине през такъв спектър от чувства, опитвайки се да осъзнае и същевременно да отхвърли ужасното, немислимото... прекрасно изпълнение от Симеон Лютаков.

Гласът на Калигула (също брилянтно изпълнен от Димо Алексиев) минава за секунди от лудостта до мъртвешкото спокойствие, до толкова дълбок, толков искрен изказ, до човек говорещ с болка и откровение за нещата които желае, обича, мисли...И в следващият момент танцът му на Венера е образът, спазъмът на една безумно мятаща се в агония душа...

 А после идва любовта... Но само за момент, моментът в който Калигула и Цезония (Даниела Викторова) лежат върху превърналият се в ложе кладенец. Колко красив само бе този момент, капка спокойствие окъпана в мека светлина,затишие преди поредната лудост, тъй като нищо подобно не трае вечно...

И разговорът между двамата мъже Калигула и Херея (Михаил Мутафов)...

Накрая не вярвате че спектакълът за миг е приключил и изведнъж пред вас стоят актьорите...

Странно ми е и не зная как го възприеха френските зрители които трябваше да четат сутитрите...Но за мен бе хипнотично...И дано да съм запалила поне някой от вас да се отправи към най-скорошната постановка...

Сещам се за Koтар, герой на Камю от "Чумата", който пишеше книга и таеше едничката мечта някой ден да чуе от читателите си "Шапки долу!".

За Калигула на Явор Гърдев, сценографията на Никола Тороманов и актьорския екип мечтата на Котар е реалност...и

"Chapeux bas"!

* снимките са взети от блога на Симеон Лютаков

Forget Your Past?!

Kогато бях това лято в България, съвсем случайно в къщата на мои приятели попаднах на стар брой на Аbitare България, с поредица снимки и статия за монументалните паметници, наследени от соц. периода. Помислих си, че би било интересно да посетя някои от тях. Повечето за последно съм ги видяла като пионерче, преди много време, а тогава още не се знаеше че ще стана архитект. След всичките тези години усилено образование, мозъкът ми и погледът ми над света са твърде архитектурно деформирани и сегашните впечатления щяха да са нови и изненадващи.
Случи се така, че не след дълго, в един топъл юнски следобед, съвсем случайно попаднах на един от най-емблематичните примери. Тъкмо бях посетила Казанлъшката гробница и се бяхме насочили към могилата Голяма косматка, когато алтернативата да видя «летащата чиния» на Бузлуджа надделя. Извисяващият се на ръба на планината силует се забелязва от много далече и няма как да не му стане любопитно на човек да види това странно същество от близо.
Първото впечатление е именно от това необичайно съчетание планина-природа-монумент. Самият начин по който "НЛО"-то е кацнало на склона е впечатляващ. Като че по поръчка точно там дърветата отстъпват пред бетонното създание и към него се открива невероятна перспектива. Мащабът на паметника е такъв, че направо те смачква и това е една от първите характеристики, с които, мисля, архитектът и скулптурът са се справили доста добре. Мащабът и въздействието му върху човешките възприятия отговарят добре на мемориалната му функция. Те отразяват добре и грандоманията на идеологията, която го е създала.

Докато шофираш по извиващият се път грамадата нараства застрашително пред очите ти. Впечатлена съм. Въпреки че презирам идеологията, чиято сила (и най-вече безумие) го е издигнала на това място, тази бетонна скулптура-сграда е много добър пример за Паметник и носи според мен много от белезите, чрез които архитектурата и скулптурата влияят на човека и на сетивата му. Искали са да покажат величието на партията , да бележат мястото където е основана, да предадат моща и властта ѝ. И мисля че са успели. А за това доколко е успяла партията-майка говори сегашното състояние на паметника и на голия бетон.
Паметникът на Бузлуджа е издигнат през 1981 година, а автор на архитектурния проект е Георги Стоилов.

Скулптурно погледнато композицията ми се вижда « класическа ». От една страна висок сигнален елемент се извисява стремглаво нагоре. Акцентът на върха е петолъчката, изпълнена релефно от прозрачен материал с ален цвят (най-вероятно стъкло, а ако се вярва на слуховете рубин). Предполагам че някога е светела и така паметникът се е откроявал отдалеч в ноща. Петолъчка или не, сигурно е било красиво и завладяващо сюрреалистично - представете си самотната червена звезда грееща в тъмното небе. Мрачният паралел с окото на Саурон някак изниква в главата ми.
Другият елемент в композицията е самата наричана от мнозина летяща чиния, която е нисък елиптично-овоиден обем, помещаващ мемориалната зала с горната обходна галерия и нейните мозайки.
Композицията създадена от тези два обема много ми напомня произведенията на Оскар Ниемайер – формална архитектура, скулптура с мащаба на заобикалящият я пейзаж. Харесва ми.

снимка Mea

След като вече си стигнал до малкия площад горе на върха, идва ред на постановката – сценографията на изкачването към паметника . И именно в сценографията е едно от слабите места на соц-паметниците като цяло, като този тук не прави изключение. Колкото и много да е писано за така наречената «promenade architecturale», тоест «архитектурна разходка», ключов термин и архитектурен елемент въведен от Корбюзие, то явно не е достигнало до тукашната школа.
Най-общо казано "архитектурната разходка" е пътят, който те води до една сграда, сценографията му, която те подготвя за срещата със сградата , начинът по който посетителят постепенно се отделя от външния свят и е прогресивно въведен във вътрешния свят на произведението. Това изкачване, въвеждане в произведението са твърде важни според мен и играят огромна роля за успеха на един паметник, храм и изобщо всяко мемориално място. Всичко това тук го няма, този урок никога не е бил усвояван от българските соц.архитекти. Единственият похват, който те явно са познавали е издигането на монументално стълбище в централната ос на паметника и са повтаряли и използвали този похват навсякъде, до втръсване.

На Бузлуджа стратегията е същата, като също така началото на изкачването е класически белязано от две симетрични склулптури, които предполагам някога са представлявали развети знамена. Днес те представляват много по-авангардни, сякаш сътворени от Либескинд произведения. Композицията от пресечените лъчи на арматурните железа напомнята прорезите по фасадата на Музея на евреите в Берлин, а разрухата на страната ни след 45 години комунизъм се олицетворява прекрасно от купчинките оронен сгуробетон образували се в основата. 

Тук настъпва леко трагикомичен момент- изкачвайки се виждаш огромния надпис « Forget Your Past» над входа, а пътят към него е застлан с неописуема мръсотия. Странно – ежегодния конгрес на последователите на БСП щеше да се състои само след няколко дни, но никой не си бе дал труда да почисти.

снимка интернет

Погледнато отблизо, по голия видим бетон на сградата се открояват многобройните рани и кратери причинени от липсата на поддръжка и суровия климат на върха, а през пластовете арматура прозира небето. Отново разруха- каквото е можело да бъде задигнато и откъртено си е отишло.Но конструкцията и начина по който летящата чиния надвисва над главата ти, са впечатляващи и свалям шапка на инжинера, който, противно на днешните си колеги, не се е заинатил да слага колони навсякъде за да носи по-лесно този товар и така е спомогнал за пластичността на произведението. Бетонът на вертикалния обем е много по-добре изпълнен и в отлично състояние.

Гледката на 360° от върха е безумно красива. Не посмях да вляза вътре, но предполагам че от обходната горна галерия тя е още по-внушителна и че всичко това е било взето впредвид в архитектурния замисъл.

Разбира се веднага изниква въпросът какво бъдеще ще изберем за този паметник. Като начало смятам, че не бива да слагаме под общ знаменател всички паметници наследени от комунистическото ни минало. Не бива с лека ръка да се втурваме към тяхното разрушаване, освирепели от справедлив гняв до какво положение е била докарана страната ни от партията. която ги е издигнала. Повтарям, за да не остава нито капка съмнение у някого, че аз самата съм анти-комунистически, анти-социалистически настроена и каквото и ново име да си сложи партията, която ни замъкна в икономическата бездна и продължава учудващо да ни дърпа надолу, аз оставам твърдо против нея. Това обаче не ми пречи да гледам на мемориала на Бузлуджа от естетическа и архитектурна гледна точка. Още повече че добрите уроци по архитектура са още по-важни за запазване в страна като България, в която през последните 50 години подобни примери не са чак толкова много, колкото са например в западна Европа.

Мисля, че ако оставим настрана недостатъците на този паметник, които са добри свидетели за епохата на създаването и школата възпитала авторите му, пластичните и пространствени качества на сградата-скулптура са твърде големи за да позволим нейното унищожаване. Ако се абстрахираме от петолъчката, нищо конкретно в символиката на паметника не го обвързва с комунистическата-социалистическа партия, която го е поръчала. Би могъл да е символ на друга идеология или религия и със същия успех да въздейства на обикновения човек. Това е и доказателство, че някои уроци по архитектура са вечни. Устремът към небето, тежестта левитираща над главите ни, съчетанието от строго геометрични обеми открояващи се на фона на незабравим пейзаж - Бузлуджа е паметник като по учебник.
Съзнавам напълно колко много средства би струвал неговият ремонт и поддръжка. Знам и че едва ли много от вас биха се съгласили данъците, които плащат, да отиват за това. Вече разрушихме един паметник, който бе в отлично състояние, и никак не искаше да се срути. Не мисля че тук трябва да постъпваме така. Освен това едва ли скоро България ще достигне финансов и културен разцвет, които да породят създаването на нови пластични произведения от подобен род. Вълната от псевдо-класицизъм, историцизъм и криво разбран модернизъм, които се проявяват в малкото мемориална архитектура, появила се през последните 20 години, го доказват.
"Забравете миналото си "- НЕ, не мисля че някога трябва да го забравяме. Така можем да се надяваме че никога повече няма да си позволим да повторим грешките си. Няма да съдействаме и няма да си мълчим пред лудост, подобна на тази завладяла страната ни през последните 50 години. Част от проблемите напоследък е именно това, че много хора твърде бързо забравиха какво се случваше тогава и сега лелеят за този черен период. Аз лично никога няма да забравя опашките, купоните за хранителни продукти от първа необходимост, празните магазини, проклетите Корекоми, измамното "равенство" и адските манифестации под съпровода на безкрайни празни речи. И още по-лошото - опита за унищожаване и ограничаване на индивида и интелекта му, задушаването в едно общо "благо" в една маса от сивота и безличие. Няма да забравя и ще разказвам за това на всичките си приятели по света, и няма да допускам да се прокрадват митовете за блаженото "равноправие" и "благоденствие" на един тоталитарен строй.
Не забравяйте и вие!


Най-добрият фотографски материал за монументалните паметници от времето на социализма в сайта на фотографа Никола Михов тук

The Perfect Drug

Днес с новината за спечелен конкурс си припомних за пореден път чувството, което това носи и което не се появява толкова често…За всички, които поне веднъж са изпитали силата на някакъв опиат, то е ясно – чувстваш се лек, чувстваш че летиш, че имаш сили да преместиш планини…
Това усещане е предполагам, сходно за всички хора, които се трудят усилено над идеи, идеи и мечти, неща които не можеш да докоснеш…
Пълнят очите ти, пълнят душата ти, пълнят сърцето ти, ала са толкова крехки и евфемерни…Докато ги докоснеш изчезват, самият досег с реалността често ги разрушава и рухват пред очите ти…Рядко виждаш някои от тях реализирани, а толкова ти се иска да можеш да ги покажеш на другите хора, да им покажеш цялата красота, която е в душата ти, в мечтите ти…
Моят ментор, шеф и не на последно място приятел Оливие Гаине, казва винаги че за да си архитект, трябва да се будиш всеки ден с желанието да промениш света…Това са думи които идват от големият архитект Хенри Сириани, ръководител на митичната група Уно, и това са думи, които определно са движещият механизъм за много от нас.
Да донесеш красота на хората, пространство окъпано в светлина, простор...ето това е за мен « the perfect drug » и ме кара да летя както само още едно-две неща в този живот успяват...
В последната седмица и половина предадох два конкурса и заедно със свръх дозата адреналин, което това ми даде бях стигнала и до дъното на отчаянието – отчаяние от всичките безсънни нощи, къртовския труд, абсурдните понякога претенции и промени, които хората около теб те карат да правиш в проектите и то в последната минута, а умората се трупа и времето, времето което те притиска изтича с шеметна скорост...
В един момент виждаш колко нереално е всичко, всичко е само в главата ти и може би никога няма да излезе оттам. И като всяка дрога това те убива ...

« the more i give to you, the more i die… »
Bремето е безмилостно. Винаги си казваш че е можело да направиш нещата по6добре и “ах, само ако имах още малко време да направя това и това, колко добре щеше да се получи... » И винаги може да бъде по-добре, просто в един момент времето ни свършва и остава това което е...
Истината е всъщност че си добър, тогава, когато успееш именно да се вместиш в ограничения срок и да предадеш максимално ясно и добре мечтите си, идеите си...Да накараш другите да видят и усетят това видение, коетосънуваш дни наред, с което заспиваш и се будиш сутрин, което се мержелее пред очите ти докато пиеш отнесено чашата кафе, за да се събудиш...
А когато се случи...о, когато се случи...пожелавам на всички ви да изпитате това усещане поне веднъж в живота ви, по именно този начин (защото има и други начини да се стигне до него) Тогава си казваш, че всички усилия, спорове, отчяние, падане до дъното и драпане обратно нагоре, всичко това си е заслужавало. Готов си да минеш през всичко това отново и отново, за да освободиш от затвора на своятя главя него – видението- и да го пуснеш да живее свой собствен живот на бял свят сред хората...
Само едно нещо може да се сравни с това.
Веднъж на една конференция, Пeтeр Зумтор, облечен в черно като свещенник, с побелели коси, луд блясък в очите и пура в ръка, разказваше с отнесен глас, че за него архитектурата е като любовта – не може да живее нито без едното, нито без другото. И всяко едно от тези чувства дава сили за другото...
Сега това изниква пред очите ми и си казвам за пореден път, че и за мен това е така...Любовта, това е чувството за простор...
Просторът е един от най-важните елементи в архитектурата...

А сега е време за отваряне на шампаснкото, а всички вие, кото сте прочели това не забравяйте :Будете се всеки ден с желание да промените света !!!

Aз и моите мисли

Добре дошли на всички, които са попаднали случайно или не чак толкова случайно на тази страница.
Едно начало винаги е трудно, затова може би и този първи пост ще е малко объркан и хаотичен, също като мен самата в този момент, но...Някога отдавна, преди близо 12 години се опитвах да внеса ред в живота си като пишех. Описвах всичко което ми се случва, това което мисля, което съм споделила с хората и най-вече нещата , които не съм успяла да направя или изрека по едни или други причини. Може би и именно затова сядам да пиша сега , животът ми се струва странен и хаотичен и в последните няколко години имаше много обрати за мен.Пиша, като някаква форма на терапия...
Но не е и само това...Животът ми се водеше напоследък разпокъсано между няколко места (би трябвало да кажа градове и държави) и въпреки плюсовете на пътуванията и новите преживявания, възниква проблема с приятелите които си си създал на тези места и които не можеш да виждаш толкова често, колкото ти се иска, нито пък можеш да ги събереш на едно място и в крайна сметка все не можеш да споделиш всичко, което ти се иска. Жадуваш да говориш с тях, но е непосилно постоянно да изминаваш луди километри и да прекарваш часове на телефона или пред компютъра. Блога е форма на решение, въпреки че за мен за това са нужни блогове на поне два езика... Така че засега ще е само на български, а по-късно може да се появи и френски вариант, но тематиката някакси не би могла да е една и съща. Стигам и до това да бъдеш българин и да живееш извън България...като нещо което е за много от нас като етикет, който другите ти слагат без сам да си го искал. За мен е приключение, което всеки преминава различно. Понякога, разбира се, не е приключение а кошмар, но аз предпочитам да гледам на нещата по малко по-оптимистичен начин, кошмари се случват навсякъде, независимо от мястото. Това, което искам да кажа е по-скоро, че ще ми е интересно да пиша именно за българите , където и да са те по света. След толкова много години извън родната си страна човек започва да се чувства най-вече гражданин на света, пък и когато се прибира всички държат да му напомнят, че той не я разбира националната обстановка защото не живее там. Ок, така да е , затова ще ми е интересно да има реакция на това, което пиша, именно оттам - от България, и може би това ще ми помогне да разбера нещата, които хората ми напомнят че не проумявам. Темите около които ми се струва че ще се върти блога са случките които ме вълнуват,мислите на които ме навеждат, нещата които харесвам (или не харесвам) , въпреки че не се знае какво още може да ми хрумне. Тук е момента да вметна че съм архитект, което така или иначе щеше да стане ясно от насочеността на постовете след това. Вероятно една значителна част от тях ще са на темата « Защо не съм архитект завършил и практикуващ в България », защото именно завършването на архитектура бе eдна от епичните битки в моя живот досега, това бе и първопричината да се махна от България. Архитектурата, бе казал Рем Коолхаас в предговора на SMLXL, « е по дефиниция едно хаотично приключение », а писането за архитектура “болезнено утопично начинание”. От тази гледна точка може би и този блог ще е едно болезнено утопично начинание, но си струва да се опита. Пък и всички знаем, че архитектурна критика в момента в България лиспва и е крайно време това да се промени. Но, разбира се тук няма да става въпрос само за това. Моя добра приятелка казваше, че архитектурата е манипулация (и знам че това ще накара мнозина и най-вече един човек да се подсмихнат). Признавам си и аз мисля че е така. За мен архитектурата, но и изкуството като цяло, е « манипулация », в добрия смисъл на думата, на съзнанието и човешките възприятия. И затова този блог ще е и за всички графични, визуални, пространствени, слухови и психологически манипулации. И разбира се ще е отворен за диалог, монолога би бил твърде скучен.Дано да е интересен за вас, дано да е "терапевтичен" за мен!