Необичайно и щастливо съвпадение бе да мога да видя българска постановка в Париж и то не каква да е, а "Калигула" по Камю на Явор Гърдев.
От влизането в осемстенното пространство на "залата в залата" си проникнал сякаш тайно в нечие съзнание...Ужасяващо и едновременно омайващо е.
От влизането в осемстенното пространство на "залата в залата" си проникнал сякаш тайно в нечие съзнание...Ужасяващо и едновременно омайващо е.
Сценографията като начало играе голяма роля за това странно въздействие - всичко е червено: кървавото трептящо червено на завесите, огненото горящо червено на светлината,приглушеното мъждукащо червено на пламъчето на цигарата...
Хората облечени в черно се открояват рязко на този ярък фон, военната простотата на костюмите или беззащитността на голотата отстъпва място на дълбочината и сложността на погледите, диалозите.Движението, внезапно появяващите се и изчезващи фигури в мрака, напрегнатата музика, всичко те държи наострен, нащрек, сякаш може ти да бъдеш уловен в някакво престъпление - проникването в чуждото съзнание...
Как могат актьорите да се абстрахират така, когато публиката е само на метър от тях? Как може да си толкова съсредоточен, толкова Калигула, когато ти самият не си Калигула? Kак можеш да "играеш", когато всъщност от толкова близо трябва да бъдеш, за този фрагмент от време, не самият себе си? Как го постигат?
А погледите, погледите...Страхотно е да можеш да виждаш актьорите от толкова близо, почти да можеш да ги докоснеш, но е все едно че ти си невидим и присъстваш тайно на цялото действие, а те нямат и идея за това...театър в театъра...
Момент тъмнина и все едно лентата прескача-сцената е друга, а персонажите са се променили, разположили са се и се гледат така сякаш те са тук от едно известно време,а ти си този, който току що е влязъл. Нищо че всъщност е съвсем обратното.За секундата мрак те са заели местата си , а ти стоиш там от доста време без да смееш да помръднеш, хипнотизиран.
Октагонът е навсякъде - в залата, в сцената и най-вече в кладенеца, който е също и маса и ложе...Водата хвърля сенки и отблясъци, които играят по лицето на Калигула,палят огънчета в очите му, карат целият му образ да трепти, да блести, да пулсира...
Водата...трудно ми е да повярвам че според началния замисъл тя не е имала толкова важна роля в сценографията, в цялата актьорска игра...Изглежда ми необходима,важна, свързваща...
Червено и черно и златистите отблясъци на кладенеца...Просто магическо...
Около час и половина си в съсредоточено напрежение, абсолютно фиксиран в действието, в лудостта, в безумието, в насилието, насечени от хипнотичните паузи на мълчание и пречистване...Чуваш зад гърба си, зад червената завеса, скърцане на стъпки. Не зная дали е нарочно замислено или просто страничен ефект от придвижването на актьорите, но тези тайни приглушени шумове те карат да настръхнеш още повече. Изпитваш още по-натрапчивото впечатление, че присъстваш тайно на скрита, смущаваща и немислима сцена, теб те няма,не би трябвало да те има тук, трябва да се скриеш, да затвориш очи...А някой броди зад гърба ти...
Диалозите пламтят също като актьорите и това играещо пред очите ти червено...
Няколко сцени остават запечатани в съзнанието ми.
Промяната в лицето на Метел, когато Калигула му оповестява, че уж е убил малкия му син - не бях виждала още как за секунди едно лице може да премине през такъв спектър от чувства, опитвайки се да осъзнае и същевременно да отхвърли ужасното, немислимото... прекрасно изпълнение от Симеон Лютаков.
Гласът на Калигула (също брилянтно изпълнен от Димо Алексиев) минава за секунди от лудостта до мъртвешкото спокойствие, до толкова дълбок, толков искрен изказ, до човек говорещ с болка и откровение за нещата които желае, обича, мисли...И в следващият момент танцът му на Венера е образът, спазъмът на една безумно мятаща се в агония душа...
А после идва любовта... Но само за момент, моментът в който Калигула и Цезония (Даниела Викторова) лежат върху превърналият се в ложе кладенец. Колко красив само бе този момент, капка спокойствие окъпана в мека светлина,затишие преди поредната лудост, тъй като нищо подобно не трае вечно...
И разговорът между двамата мъже Калигула и Херея (Михаил Мутафов)...
Накрая не вярвате че спектакълът за миг е приключил и изведнъж пред вас стоят актьорите...
Странно ми е и не зная как го възприеха френските зрители които трябваше да четат сутитрите...Но за мен бе хипнотично...И дано да съм запалила поне някой от вас да се отправи към най-скорошната постановка...
Сещам се за Koтар, герой на Камю от "Чумата", който пишеше книга и таеше едничката мечта някой ден да чуе от читателите си "Шапки долу!".
За Калигула на Явор Гърдев, сценографията на Никола Тороманов и актьорския екип мечтата на Котар е реалност...и
"Chapeux bas"!
* снимките са взети от блога на Симеон Лютаков
1 коментар:
Гледайки постановката се питах, какво ли би било мнението на самия Албер Камю...
Публикуване на коментар