20 декември, 2011

Червено II


Всъщност, много ми допада старата традиция с постaвянето на паметни плочи с имената на архитектите върху техните сгради. Както и  факта, че все още има архитекти, които уважават труда на сътрудниците си и приноса им към даден проект... 
Още за сградата, криеща се зад тази снимка - тук

11 декември, 2011

Петра или The Eternal Sunshine of the Spotless Mind


Обикновенно дългите паузи между постовете в този блог се дължат най-вече на поглъщащия забързан Парижки живот. Този път обаче мълчанието се дължеше на културния шок и омайната забрава на преминаването ми в паралелния свят на древна Петра. От историческа гледна точка ще намерите достатъчно информация в интернет и няма смисъл да дублирам туристическите гидове, така че предпочитам да ви говоря за Петра така, както я изживях аз - ден и нощ, далеч от утъпканите пътеки и туристите, в малката, но незабравима компанията на колеги от цял свят или усамотението и съзерцанието на ежедневната работа на абсолютно неизвестни за масовата публика монументи и комплекси, скрити на затънтени кътчета. 
Преди да замина не исках да си представям и да знам нищо за Петра- исках изцяло да се оставя на изненадата. Надявах се преживяването да е мощен шок и да ме разтърси. Да ме промени. 
Получи се.
Петра не е нищо от това което очаквате, или по-скоро е всичко това, но в пъти повече, толкова много, че всичко във вас се преобръща при пристигането, тогава, когато пустинята постепенно се разтваря пред вас и пропадайки все по-надолу по пътя между червените скали се озовавате пред град с размерите поне на Париж... Пясъкът във въздуха превръща околния пейзаж във визия като от мираж или сън. Защото реалността в Петра е нещо, което изглежда абсолютно нереално. И именно това я прави паралелен свят.

Първата нереланост - реалност, която стъписва е мащаба. 
Археологическият комлекс е оргомен, мащаба е безумен, абсолютно неуловим на снимки или в описание. Мисля че това е първото място от много време насам за което мога да  употребя епитета  грандиозен.  Но с една много зареждаща със сила и енергия грандиозност, която във никакъв случай не ви кара да се чувствате мъничък и незначителен. 
Някак си естествено там човек се чувства велик и съизмерим със заобикалящото го величие. И  после идва едно от най-силните усещания - това за безкрайна свобода...


Отдавна, може би от работата ми в Делфи не бях имала такова усещане за пълна свобода, за лекота и простор, далеч от всичко -  от западната цивилизация и потока и от комуникация, от шума и тълпите. Забравяте телофона си, обхват и без това почти няма, забравяте интернет, забравяте колите, а често забравяте и тока и топлата вода. Започвате да мерите времето по плаващите по скалите сенки и работният ден започва с изгрева в 5.30 ч сутринта...

Освен величието и просторът, който ви вдъхва невероятно чувство за свобода, Петра е и мястото където запасът ви от епитети за израз на възхищение бързо се оказва недостатъчен. Накрая просто замлъквате в съзерцание на хилядите лица на "града". Пейзажът никога не е същия, светлината е фантастична и променя целия декор, преобличайки го в различни цветове и сенки постоянно. Има места, които ви стават любими сутрин и други , на които обичате да ходите вечер, за да гледате залеза, пиейки чай с бедуините. Има и други, тайни, които откривате сам и се чувствате като изследовател стъпил на нов континент.


Петра е едно от местата на които мисля че никога няма да се наситя и за което ще ми трябват години за да го опозная добре. Да, толкова е голямо. За две седмици видях може би 30% от всичко което искам да видя, нищо че гледам с очи на архитект и археолог. Каньонът с храма Хазната, който повечето от вас са виждали в един небeзизвестен филм е всъщност само входа на Петра. Има множество комплекси с гробници и други по-малки каньони. Планините, които се издигат в центъра на града са също осеяни с множество чудеса. Гледката от най-високата от тях Ум ал Биара е незабравима - погледа стига отвъд Петра до равнините на Израел. Навсякъде можете да се разхождате съвсем свободно, извън класическия туристически маршрут, стига разбира се да сте готови за доста скално катерене и да си носите компас, защото можете да се загубите твърде лесно. За класическата туристическа обиколка с основните монументи трябват около два дни, но мисля че спокойно можете да прекарате там и седмица.  Всъщност е много хубаво че мястото крие още толкова много загадки и че попадам пред почти неизчепаем извор на изненади.
Друго шеметно усещане е, че след това приключение ми се струва, че знам как се чувстват героите в Еternal Sunshine of the Spotless Mind , когато отново и отново им изтриваха паметта. Въпреки че Петра не изтрива съвсем всичко, а по-скоро пренарежда  и пресява информацията в главата и сърцето ви. Всички главоблъсканици и терзания се разтвярят в светлината и остават зад вас. Забравяте половината неща, които са ви глождели. Другата половина изобщо спират да ви се струват трагични. Е, някои неща все пак остават. Но това е защото те са наистина важни и дълбоки. Трябва да намеря и други места където културния и сензорен шок е толкова силен, та дарява подобно забвение и прояснение. 


Разбира се всичко е и резултат от това че попаднах там с точните хора в точното време. Заминах за Петра не като турист, а като част от екипа на археологическата мисия на изследователския център към Свободния Университет в Брюксел, което дава доста привилегии, които си струват усилената работа. А именно - има едно единствено място на което можете да бъдете подслонени в самата Петра и то е малката къща на археологическата мисия, в центъра на античния град, в сянката на планината El Habis. Тази къща е била някога първия мъничък истински хотел, предназначен за първите туристи, които преди това са били настанявани в големи шатри, в бедуинския лагер на същото място. Днес туристите напускат Петра далеч преди залез слънце, за да се оттеглят в своите удобни хотели в селото Уади Муса, разположено преди входа на каньона. И така преди залез Петра опустяваше напълно и в нея оставахме само ние - екипите от различните мисии, както и малкото все още живеещи по скалните жилища бедуини.  Да бродиш сам или със скъпи приятели по залез, когато цяла Петра ти "принадлежи", бе за мен най-ценната привилегия. Това бе и най-силния момент от деня. А после идва ноща и тогава Петра става друга планета - скалите са като метеорити излизащи от земята, звездите са толкова близо, а Млечния път, който не бях виждала отдавна е тъй ясен... 


Относно работата би било доста дълго да обясня целия механизъм тук и това едва ли ще е интересно на всички. За неспециалистите работата на археологическите екипи винаги е забулена в мистерия а ла Индиана Джоунс (още повече именно в Петра). Доста приятели се интересуваха и ми задаваха въпроса какво точно сме правили и какво сме открили. Така че ето кратко резюме - в Петра има многобройни екипи, всеки от които работи  над определен обект. Най-големите екипи са от Щатите, Германия, Франция и Швейцария. Белгийският екип, с който бях  аз, работеше над светилището на Ободас, ритуален комплекс, чиито най-ранни архитектурни фази са датирани от 2-ри век преди Христа. Състои се от два скални и един построен триклиниуми, които са като зали с издялани каменни пейки и които са служели за ритуални пиршества. Намерения в централния триклиниум напдис е най-старият в Петра и той, както и намерената статуетка позволяват свързването на комплекса с набатейския обожествен крал Ободас. Имало е няколко последователни фази на застрояване и използване чак до 2-ри век след Христа. Фасадата на главния триклиниум се е срутила при земетресение и блоковете от нея са били извадени при разкопките миналото и по-миналото лято. Ние работехме именно над архитектурната възстановка на тази фасада. Трябваше да направим заснемане на всички по-интересни каменни блокове, тоест да ги измерим и начертаем в мащаб, с цел да открием последователности и възможна връзка между тях. Общо взето, като прекарате известно време в работа над даден монумент, камъните започват да ви "говорят", започвате да виждате сходни черти, които да ви помогнат да сглобите ребуса, изпълнен със загадки. Доста е вълнуващо когато разрешите дори и най малката загадка, и сглобите дори два блока.  
Работата на екипа над това светилище продължава от близо 10 години, като в нея участват нe само археолози, но и архитекти, керамолози, атнрополози. Имало е няколко серии от разкопки и паралелно са бил заснети плановете на различните подови нива и каквото е останало от фасадите. Предстоят още доста години работа на евентуалната възстановка, защото блоковете са в доста лошо състояние и много елементи липсват. Самият комплекс е на много потайно място, до което се стига по нещо като процесуален път, с изкачване по тесни стълби, издялани между скалите. Навсякъде има ниши, в които някога са стояли малките стилизирани статуетки на боговете - бетили, както ги наричат. Предполага се, че комплексът е бил свещенно място на едно от племената, населявали Петра, но няма сигурна историческа обосновка по този въпрос. Всъщност цяла Петра е осеяна с подобни триклиниуми. Има някои, които са разположени пред храмовете или гробниците, други са изсечени на скални площадки, под открито небе, където си представям как набатеите са пирували и свещенодействали, гледайки звездите. 


И така, мисля че Петра е едно от чудесата на света, което трябва да се види...Защото каквото и да ви разказвам, нищо не може да опише напълно това, което ще преживеете там и което, сигурна съм, ще е много разлчно за всеки един от вас...

Още снимки с местонахождението им на плана на града можете да видите тук

07 октомври, 2011

The awakening of a woman / Спомен от преди една година




Сложни са понякога пътищата на спомените и асоциациите. 
Отдавна исках да пиша за това място, но сега му дойде времето, почти година по-късно след като най-накрая, по именно такива сложни пътища попаднах  лице в лице с тази бяла кула. 
От години се чудех какво точно представлява тя, може би още от първото ми качване на Айфеловата кула,  много отдавна, когато гледайки на запад, тя ми се видя една от най-красивите и необяснимо магични "сгради" наоколо.
Няма да продължавам с гатанките - нереалният бял силует от снимката e част от ансамбъла Богренел в Париж, в 15-ти район. Кварталът се простира по дължината на брега на Сена, и преди е бил зает от индустриални постройки. През 1951-ва последните заводи са разрушени, за да отстъпят място на един от типично френските амбициозни градоустройствени експерименти от 60-тте и 70-тте години. Първите скици на архитектите Енри Потие и Раймонд Лопез, на които е поверен проекта, датират от 1959-та година. Планирането е типично за онова време.  Предвижда се буквално изграждането на едно "парче" град върху бетонна плоча, над която се издигат жилищни кули. Плочата е с дебелина 3 етажа, покрива улиците под квартала и паркингите и помещава в себе си магазините и техическите инсталации. Върху нея се простират публичните пространства между кулите, оформени като отделни паркове и градинки за отдих и разходка на обитателите. Пейзажното оформление изглежда също типично за тези години - градини с геометрични заоблени форми и много бетонни префабрикувани цветарници. А кулите са за мен като странен пейзаж от фантастичен филм или футуристичен комикс. Постояването на ансамбъла се проточва 30 години, като е завършен официално през 1991-ва с последната кула - Кристал. 
За съжаление днес кварталът не се ползва с много добро име, градините в основата на кулите са всъщност много приятно според мен място, но никой не се застоява особенно дълго там, въпреки че са добре поддържани и обстановката е спокойна. 

Бялата кула, е не друго, а комина на топлинната мини-централа, захранваща жилищните кули. Но не е просто комин, а скулптура с мащаб, който рядко се среща. Абстрактен обект, чиято функция трудно можете да отгатнете.  Създаден е от скулптура Франсоа Стали
Въпреки прозаичната реалност Бялата кула остава за мен мистериозен архитектурен тотем. Чувството, когато сте в подножието и, по средата на малък парк, е неописуемо. Тя изниква от бетонната плоча просто ей-така. Толкова е финна, че имаш чувството че можеш да я обгърнеш с ръце. Устремява се към небето със своите 130м височина, които я правят четвъртия най-висок обект в Париж. Помня, че когато я видях за пръв път отдалече се чудех дали не е камбанарията на някоя модерна църква...

Тук стигаме и до заглавието на този пост, което пък ни отпраща към тази музика на The Cinematic Orchestra, която свързвам  с онова  време от преди година. Като се замисля и заглавието подхожда на онзи странен период. 
Когато сега, година по-късно, видях филма Mаn with a Movie Camera от който е извлечена The awakening of a woman се сетих и за Бялата кула. Стана ми още по-хубаво, защото филмът наистина си заслужава и зае своето място в тази приказка.
А този пост най-накрая се появи...





*снимкa Basile Solignac-Kihl
Още няколко снимки от Богренел можете да видите тук

04 октомври, 2011

Още една Бяла парижка нощ

"Purple Rain", Пиер Ардувин, 2011, фотография  Дебора Лесаж
Струва ми се, че очарованието на Бялата нощ тази година се криеше не толкова в арт-инсталациите, а в оживената празнична атмосфера по улиците. Може би нереално топлата октомврийска нощ имаше голяма заслуга за това, но префектната организация всъщност бе най-важна. По данни на общината тази година събитието е привлякло 2,5 милиона посетители, а аз мога да кажа само че отдавна не бях виждала градът буквално препълнен в този късен час. Имаше хора излезли съвсем целенасочено,на колело или пеш, с план в ръка, решени да обиколят всички инсталации. Улеснение за това беше и специалното i-Phone приложение с маршрути, което общината бе пуснала за целта, а планове имаше навсякъде. Имаше обаче и много хора, в това число и аз, които просто бяха излезли да се пошляят без конкретен маршрут, оставяйки се на изненадата и наслаждавайки се просто на атмосферата навън. Много от тях, увлечени от тълпата, са попаднали случайно пред накое видео, запалили са се и после ентусиазирано са търсели следващата инсталация.
При такива събития Париж действа като еуфоризиращ допинг, особенно след няколкото дни прекарани в България, където дори София този път ми се видя ленива и пуста. Пловдив изненадващо спечели първенството по оживление с Нощта на музеите, но не заради изложбите или музеите си, а именно заради ведрото настроение и шарената тълпа навън.
Все така вълшебно е за мен да виждам хора на всякаква възраст, чакащи на опашка в 2 часа посред нощ за да видят някоя инсталация. И още по-хубаво - хората ми изглеждаха щастливи, ентусиазирани, променени.  Мисля си че именно това е и една от идеите - за една нощ всичко изглежда различно и приказно - от градът до неговите обитатели и гости. А на сутринта споменът избледнява и изглежда като фееричен сън... до следващата безсънна нощ.

02 август, 2011

Артър Ериксон

Покрай работата по един доста радикален проект, който надявам се скоро ще мога да публикувам, открих за себе си работата на двама архитекти, които не познавах и които ви представям накратко, защото намирам работата им за изключителнo интересна. Винаги се радвам когато попадна на архитектура като тази, която ми дава голяма доза ентусиазъм и ме изненадва, жалко е само, че по-често я откривам в миналото, отколкото в настоящето . 
И така, първият от тези двама архитекти е Артър Ериксон, живял и работил в Канада.
Първата сграда, която много ме впечатли е Музеят на антропологията към Универистетът на Британска Колумбия във Ванкувър, Канада, проектиран през 1971-ва година. Едни от най-ключовите експонати изложени в него, са огромните тотеми издялани от кедрово дърво, които са били и едно от главните вдъхновенията на Ериксон. Мощната бетонна конструкция и строен ритъм на портиците на главната зала са като ехо от  древен гръцки храм, както казва самият  архитект . Ще видите и по-надолу, структурата е един от най-главните параметри, определящи облика на архитектурата му. Тук u-профилните греди позволяват покриването на голямото пространство на главната зала, без междинни подпорни колони, и така тотемите се извисяват сред струящата светлина , на фона на естественото им обкръжение.






Освен значимите публични сгради, Ериксон е проектирал и много частни къщи, които също са изненадващи и впечатляват с неверояната композиционна сила на дървената им или бетонна конструкция. Цялата архитектура и пространство е подчинена на тази стройна структура, която е като пространствена скулптура от греди и колони, вертикали и хоризонтали, разположени сред невероятната дива природа на необятната Канада.

Къща на Огнения остров, Ню-Йорк, 1977


Къща Крейг , Келуна, Канада, 1967, проектирана с Ж. Масси

Къща Граам, Южен Ванкувър, Канада, 1962, проектирана с Ж. Маси

Къща Хилборн, Онтарио, Канада, 1974


Комплекс Монтиверди, Южен Ванкувър, Канада, 1979

Къща Дайд , Едмънтън, Канада, 1960



Къща Смит, Южен Ванкувър, Канада, 1964, проектирана с Ж. Маси


Униерситета Летбридж, Алберта, Канада
проектиран през 1977-ма година съвместно с Ж. Масси


За завършек ето една сграда, която е един от най-радикалните архитектурни отговори, който съм виждала. На фона на величието и необятния мащаб на околния пейзаж Ериксон нанася една линия - проста, геометрична, категорична... Монументална сграда, съизмерима с околния мащаб и радикално вписваща намесата на рационалното човешкото присъствие сред тези скали. Подобен архитектурен отговор няма как да не резонира във вас дълго след като сте го видели...



Погледната от птичи поглед сградата има лек привкус на мощната геометрична архитектура на Луис Кан и тази фотография някакси ме подсеща за лабораториите на института Салк в Калифорния.


За съжаление, както често се случва, по-късните сгради на Ериксон, проектирани в по-голям колектив, губят личния отпечатък на архитекта и преминават към една по-масова архитектура от 80-тте, а по-късно ателието му стига и до комерсиалноста на 2000-та, което определно не ми допада. Въпреки това, оставам учудена и очарована от тези няколко ранни публични сгради  и  почти всичките му къщи, които много ценя и които ви съветвам да разгледате в сайта посветен на творчеството му. Такива открития ме карат да вярвам че добрата архитектура няма да изчезне и да продължавам напред. 

А кой е другият също толкова малко известен, но много добър архитект, за който споменах  в началото ще научите много скоро...

*Всички снимки са взети от сайта на Артър Ериксон

28 юни, 2011

Не съвсем « В крак с времето »

След « преобразяването » на барелефа на Паметника на съветската армия с учудване установих , че се е разразила една малка война в интернет пространството. Какато и да е, не отдадох на това толкова голямо значение в началото. Едва след като видях и предаването по БНТ започнах да си давам сметка за реалните пропорции на буйния поток от реакции, който това събитие отприщи в българското общество. И тогава преосмислих отношението си към това стрийт-арт произведение. От леко учудване чувствата ми преминаха към недоумение и накрая ми стана искренно тъжно. И всичко това не заради произведението, а заради реакциите на хората. Очевидно положението в България е толкова нажежено, че стига една такава свежа идея, за да разбуни духовете, и за да може постоянното българско недоволство да се разрази с пълна сила.
Направиха ми впечатление няколко неща, които са показателни за няколко болни места на българското общество.

1> Проблема с телевизията и медиите като цяло
Чудно и тъжно ми стана, че реакцията на повечето хора беше одобрение не заради друго, а именно заради това, че тази случка ни е вкарала в световния  печат. Защо??? Продължавам да недоумявам пред любовта на българина към известността, славата в комерсиалния и вариант, към непрестанното желание да се покаже, да се говори за него... Все си мисля че тази случка с паметника трябваше да е повод да се замислим над ситуацията в страната и най-вече над това в какви хора се превръщат малко по малко българите и какви настроения владеят обществото, да се съсредоточим върху себе си, а не за подреден път да търсим шумотевица и пайети. В този смисъл актът на неизвестния стрийт артист/и  надхвърля въпроса за конкретния паметник и това дали той да се махне или не. Въпросът който се поставя е най-вече какви са българите и каква е ценностната им система и  какво общество генерира тя. Ето виждаме отговорите.

2> Вторият проблем е липсата на всякакво чувство за хумор и самоирония в управляващите ни и в част от населението, най-вече по-възрастните хора. Те не понасят критиката или друга, различна от тяхната, гледна точка, върху проблем, който така или иначе е наболял и стои нерешен, такъв какъвто е периода на комунизма в моите очи. Те не са способни да признаят че са допуснали грешка, (кой ли изобщо в тази държава е?!), не искат да вземат никакви решения, никакви реални позиции, нито да понесат отговорност за каквото и да било. За да се замаскира  един от проблемите - в случая нерешената съдба на паметника, властта се крие зад закони, според които това е просто акт на вандализъм. Заравят се глави в пясъка и се праща някой да измие почти скришом паметника посред нощ, за да изчезне неприятната истина. Или поне неприятният повод да се замислят и да вземат конкретно решение.

3> Тук се присъединява и проблемът с преосмислянето на миналото, което така и още не се е състояло. Нито в повечето от отделните индивиди, нито в държавата като цяло. Крайно време е! Така или иначе тъпчем на едно място от доста време, ако не извървим този процес, колкото и мъчителен да е той, няма да можем да продължим още дълго време наред. Не можем да продължим да се правим, че все едно всичко е наред, с комунистическият период е приключено и няма повече какво да го обсъждаме. Очевидно е, че има.

4> Тук идва и следващият проблем, а именно начинът по който се обсъждат проблемите в България. Поне от това, което видях от предаването по БНТ и от коментарите в Дневник, където за първи път видях снимките, ще е много трудно да се получи градивно критично обсъждане, ако хората продължават да не могат да спорят. Няма никакъв адекватен аргументиран диалог, има само надвикване и какафония. Бях ужасена от махленския език на предаването по БНТ, от поведението на повечето от участниците (с малки изключения) , които не искаха нито да чуят другия, нито да го оставят да се изкаже. Водещата от своя страна се налагаше да бъде като укротител, който не отстъпваше по поведение на своите събеседници и напълно ги заслужаваше. Как може да се очаква от подобна хаотична караница да излезе нещо конструктивно? Може би не са били поканени правилните хора, или такива които поне спокойно да могат да обсъдят въпроса, предпочитам да вярвам това, иначе ако това е представителната извадка на българския интелектуалец ми става страшно!
Същият панаир цари по форумите и досега попаднах на много малко смислени и най-вече обосновани мнения.

5> И накрая за пореден път тази случка раздели обществото на две  главни групи с крайни мнения – първо тези, които твърдо осъждат този акт и го квалифицират като вандализъм и второ тези, които му се радват и го квалифицират го с епитети като « cool ».
От тези две групи, втората, която включва повече млади хора ме учудва най-много.
Опасявам се че възторгът и граничи често с лакейство. Опасявам се, че ако питаме някой от тези възторгващи се хора, защо именно толкова харесва този оригинален акт, той няма да може да каже нищо повече от това, че го намира за « нещо много яко» . Може би го е страх да признае, че не го харесва или пък че именно не знае дали го харесва. Може би му се иска той да се е сетил първи или пък той да е посмял да го направи.  Имам странното чувство, че в тази група се таят много хора, които имат нужда да се идентифицират с чужди постижения и оригиналност, за да придадат стойност на самите себе си. В това число включвам и хората, гордо разхождащи се с фанлеки с « преобразения » барелеф. В тази група влизат и много от младите хора родени след 80-та година , които наистина много бегло си спомнят комунистическия период и оценяват боядисването на барелефа по скоро като арт творение. Toва е по-скоро интересно, защото мисля, че именно те трябва да усещат че този акт не е толкова критика към самият паметник, колкото към обществото и държавата ни като цяло. Но уви,на всички тези хора им липсва реална историческа оценка и най-вече им липсва им критерий по който да оценят случващото се.
Именно заради липсата на критерии хората се прегрупират в един от двата крайни, но сигурни, мажоритарни лагера, и различни мнения лиспват като цяло.
И така на мен най-много ми липсва това, което би трябвало да е златна среда.
Нещата в случая не са  нито черни нито бели.
Не може да се отрече находчивостта и смелостта на неизвестният / неизвестните творци, с които малцина могат да се похвалят. На мен ми харесва най-много това, че се е намерил човек който да не се страхува да изрази толкова силно личното си мнение и да се отдели от масата. Понеже е първият, който го прави по точно този начин, това го прави оригинално и единствено, а оригиналността е за мен един от първите критерии за ценност. Но най-интересното в тази случка за мен остава реакцията , която задмина актът на стрийт арт-а и си мисля че може би именно това е била и надеждата на « извършителят ». Дори и да не е така,  тук е най силното му постижение  според мен  - реакциите, който той отприщи са много показателни и дори плашещи. Плашат ме, защото показват обществото ни такова каквото е в момента – а именно една  телевизионна консуматорска нация, търсеща изява и жадна за жълти новини. Едно общество, което цени най-много скандалните личности, за които много се говори. Ето точно затова този артист забива нож право в целта, или по-скоро в центъра на раната. България в момента е общество на измислени герои и изфабрикувани звезди без реални постижения. Едно време Братушките бяха нашите герои. Сега те не са точно Батман и Супермен въпреки че  дядо Коледа и Мак Доналдс са доста успешни комерсиално, но тези образи са за  мен символични. Сега героите на деня са футболисти, плеймейтки, фолкпевици, бивши манекенки и настоящи депутатки или бизнес дами, посредствени, но скандални според сегашните български представи телевизионни водещи, като цяло хора без голям интелектуален заряд, оригинална мисъл или реални постижения, хора, уповаващи се на на красивата опаковка като заместител на всичко друго.
Какво да добавя - когато днес видях и изявлението на предполагащата се за интелектуална част на обществото обръщение осъждащо този акт картинката стана пълна . Очевидно е, че тези "интелектуалци" не са по-добри от гореизборените "герои".
И така въпросите които се повдигат  далеч надхвърлят дебатът за съдбата на този или на някой от другите паметници, наследени от комунистическо време. Честно казано вече не съм сигурна дали искам този паметник да се махне. Паметта на българското общество се оказва толкова къса, че май постоянно трябва да има нещо, което да му боде очите, за да го накара да се замисли.
Не трябва да се забрави комунистическото минало, за да не допускаме същите грешки и да не изпадаме в умиление по този пагубен за България период. В настоящето ни обаче има също доста сбъркани неща, с които трябва да се справим. 
Темата остава отворена и се надявам да не затихне бързо. Ще се радвам да прочета и други, не толкова крайни мнения и най-вече смислени доводи. Лично аз оставам обнадеждена поне от факта, че се намери някой, който да прояви оригиналност и предизвика всичко това. Сигурна съм също че творецът/ творците ще останат анонимни, и няма да  влязат в системата на супер героите , които са разкритикували чрез акта си. Надявам се, че хората няма да забравят този свободен акт, като повод за размисъл и също като надежда за това че мислещи хора има. Надявам се също да се замислят сериозно какво ги притеснява или им харесва или пък не във всичко това, и да не се спъват само във въпроса за съдбата на Паметника на съветската армия.

И накрая поздрав за всички с Banksy. Не губете чувството си за хумор и трезвата си мисъл!



05 юни, 2011

Рабат, видение на модернизма

В края на април имах приятен повод да прекарам няколко дни в столицата на Мароко Рабат. На фона на вълненията в нейните съседки обстановката там бе все още относително спокойна и имах възможност да разгледам града. Останах очарована - още със слизането на летището въздухът ухае на море и сол, всичко е завладяно от буйна екзотична зеленина и цветя. Градът е изпълнен с аромати и цветове, с адски много шарени хора и почти никакви, за щастие, туристи. Не е лъскаво и чисто, прашно и овехтяло е, малко напомня на София с олющените си фасади и блокове, но е едно  приказно място. Няма да се спирам на традиционната туристическа обиколка, защото Рабат не е Маракеш или Фез. Това, което най-много ме впечатли там не беше точно традиционната архитектура, а именно невероятната концентрация на модернистични сгради с  неочаквано високо архитектурно ниво, датиращи  най-вероятно от периода от 60-тте до 80-тте години. Знае се, че като бившите френски колонии Мароко и Алжир  са служели като лаборатория за експерименти на много френски архитекти, както в сферата на архитектурата, така и в сферата на градоустройството. Като пример мога да дам работата на Зевако в Агадир и Казабланка или на Пуийон в Алжир, които тук са добре известни.
За съжаление обаче в Рабат нищо от този процес  не е документирано. Обикаляйки не знаехме нито кои са архитектите на тези сгради, нито дали са французи или просто възпитаници и поклонници на френската модерна школа от 60-тте, безименни наследници на Корбюзие. Това което видяхме обаче, бяха много интересни публични и най-вече жилищни сгради, които имаха лесно разпознаваеми общи черти в архитектурния си език, формирайки единна идентичност и нещо като малко архитектурно течение. И плюс това са на доста добро архитектурно ниво.


Седалището на една от най-големите банки Crédit Agricol  е изпълнено в типичния, както установихме, за почти всички сгради видим бетон, покрит с тъмен лак, който му придава този маслинов оттенък. Тук, както и в други сгради, фасадата е ритмувана от стройната структура на двойните греди и паната на сенниците - нещо като съвременни мушарабиета, направени от дървени кубчета скрепени с метална структура. Това е една от най-култовите за нас фасади, заради невероятно силната си абстрактна геометрична композиция.


Следват няколко жилищни сгради от квартала Hey Riad, които са съвременни, и въпреки че не харесвам абсолютно всичко в тях, съм изненадана че са все пак доста над нивото на това, което излиза като архитектурна продукция в жилищното строителство в Европа в момента. Обемите са строго рационални, няма безмислени замаскирания на липсата на архитектурна мисъл с цветове, метални решетки или шарени стъкла.




Много ми харесва детайла на балконите - как всичко е една игра на огъване и навиване при което плочата се изправя, става навес и после парапет.
При по-старите жилищни сгради отново се забелязва лакирания бетон, двойните греди и  стройното структурно ритмуване. Всичко е потънало в зеленина и изглежда толкова приятно, че на човек ( или поне на мен) веднага му се иска да прекара там известно време.






Има и някои примери, които са по-различни от общия език, като например тази жилищна сграда, където източника на бдъхновение е очевиден. Мисля че архитектът се е поувлякъл с пластичната "гимнастика", но все пак сградата ми е интересна като стъпка в процес, който виждам като еволюция към по-доброто.  Всъщност интересното в Рабат е ансамбълът от всички тези жилищни сгради, със специфичните им заемки една от друга. Интересно е как се е формирал този пластичен език и кои са били хората, които са работили над това. Това би било доста интересна тема за архитектурно изследване.



Безспорният ни архитектурен фаворит беше детската болница и отделът майчинство Ибн Сина в един от по-бедните райони на града. Това е така поради много причини и може би най-вече поради обхвата на операцията. Мащабът е дал на архитекта възможността да създаде буквално парче град, в който е работил и над взаимовръзката на отделните сгради и е третирал и пространствата между тях. Това е коренно различна ситуация от другите примери, където говорим за изолирани сгради.


Това е позволило игра с обемите и различния облик на отделните сгради. Кулата помещава отделението майчинство, децата са в ниския дълъг блок. Всичко е свързано с общ цокъл- партерен етаж,  който помещава всички сервизни и публични функции. За съжаление снимането бе абсолютно забранено и трябваше да положим много усилия дори само за да ни оставят да влезем на партерния етаж. Положението вътре в болницата е доста плашещо, но не по плашещо от която и да е друга българска болница в която съм стъпвала. Артикулацията между отделните отдели на болницата се извършва посредством покрити и открити пасажи, минаващи през вътрешни дворове и малки тайни градинки, които именно ти създават впечатлението че се разхождаш в цял един малък град. Много от външните сервизни стълбища бяха малки пластични съкровища, същото важеше и за всякакви комини, шахти и сервизни обеми.




 За финал ви оставям с видението на театъра на свечеряване, час в който улиците се изпълват с хора,  примамени на вън от полъха и прохладата идващи от окена. Глъчка, далечен напев от Джамията и  аромати изпълват въздуха. Продължавам да си казвам, че това е най-приказното място на което съм била в последната половин година  и мисля че с удоволстви бих се върнала там за да разгледам всичко още по-обстойно, преди времето отново да е потекло и крещящите съвременни сгради да са завзели и този град.


Още снимки можете да видите тук

15 май, 2011

Левиатан



Странно съвпадение е, че точно в момента, в който чета едноименната книга на Пол Остър, която препоръчвам на всички ви, попаднах на един друг Левиатан - този на Аниш Капор. Чудите се вероятно какво е това, нали?
За тазгодишното събитие на Монумента внушителното пространство на  Гран Пале е оставено на демоните и чудесата на артиста Аниш Капор...Трудно мога да опиша инсталацията, буквалното проникване в нея е едно странно физическо изживяване, от което тялото ви попада във ваккуум, след което, като посвикне със странната атмосфера, осъзнава че плува в друг пурпурен свят...




Левиатан на  Аниш Капор ви поглъща като едноименното библейско чудовище и ви носи пространствено усещане, което ви лишава от всякакви ориентири и ви оставя да се поклащате упоени в ритъма на сенките  и светлините, които внезапно озаряват този далечен свят...

Ако минавате през Париж до 23-ти юни непременно му се отдайте...