В края на април имах приятен повод да прекарам няколко дни в столицата на Мароко Рабат. На фона на вълненията в нейните съседки обстановката там бе все още относително спокойна и имах възможност да разгледам града. Останах очарована - още със слизането на летището въздухът ухае на море и сол, всичко е завладяно от буйна екзотична зеленина и цветя. Градът е изпълнен с аромати и цветове, с адски много шарени хора и почти никакви, за щастие, туристи. Не е лъскаво и чисто, прашно и овехтяло е, малко напомня на София с олющените си фасади и блокове, но е едно приказно място. Няма да се спирам на традиционната туристическа обиколка, защото Рабат не е Маракеш или Фез. Това, което най-много ме впечатли там не беше точно традиционната архитектура, а именно невероятната концентрация на модернистични сгради с неочаквано високо архитектурно ниво, датиращи най-вероятно от периода от 60-тте до 80-тте години. Знае се, че като бившите френски колонии Мароко и Алжир са служели като лаборатория за експерименти на много френски архитекти, както в сферата на архитектурата, така и в сферата на градоустройството. Като пример мога да дам работата на Зевако в Агадир и Казабланка или на Пуийон в Алжир, които тук са добре известни.
За съжаление обаче в Рабат нищо от този процес не е документирано. Обикаляйки не знаехме нито кои са архитектите на тези сгради, нито дали са французи или просто възпитаници и поклонници на френската модерна школа от 60-тте, безименни наследници на Корбюзие. Това което видяхме обаче, бяха много интересни публични и най-вече жилищни сгради, които имаха лесно разпознаваеми общи черти в архитектурния си език, формирайки единна идентичност и нещо като малко архитектурно течение. И плюс това са на доста добро архитектурно ниво.
Седалището на една от най-големите банки Crédit Agricol е изпълнено в типичния, както установихме, за почти всички сгради видим бетон, покрит с тъмен лак, който му придава този маслинов оттенък. Тук, както и в други сгради, фасадата е ритмувана от стройната структура на двойните греди и паната на сенниците - нещо като съвременни мушарабиета, направени от дървени кубчета скрепени с метална структура. Това е една от най-култовите за нас фасади, заради невероятно силната си абстрактна геометрична композиция.
Следват няколко жилищни сгради от квартала Hey Riad, които са съвременни, и въпреки че не харесвам абсолютно всичко в тях, съм изненадана че са все пак доста над нивото на това, което излиза като архитектурна продукция в жилищното строителство в Европа в момента. Обемите са строго рационални, няма безмислени замаскирания на липсата на архитектурна мисъл с цветове, метални решетки или шарени стъкла.
Много ми харесва детайла на балконите - как всичко е една игра на огъване и навиване при което плочата се изправя, става навес и после парапет.
При по-старите жилищни сгради отново се забелязва лакирания бетон, двойните греди и стройното структурно ритмуване. Всичко е потънало в зеленина и изглежда толкова приятно, че на човек ( или поне на мен) веднага му се иска да прекара там известно време.
Има и някои примери, които са по-различни от общия език, като например тази жилищна сграда, където източника на бдъхновение е очевиден. Мисля че архитектът се е поувлякъл с пластичната "гимнастика", но все пак сградата ми е интересна като стъпка в процес, който виждам като еволюция към по-доброто. Всъщност интересното в Рабат е ансамбълът от всички тези жилищни сгради, със специфичните им заемки една от друга. Интересно е как се е формирал този пластичен език и кои са били хората, които са работили над това. Това би било доста интересна тема за архитектурно изследване.
Безспорният ни архитектурен фаворит беше детската болница и отделът майчинство Ибн Сина в един от по-бедните райони на града. Това е така поради много причини и може би най-вече поради обхвата на операцията. Мащабът е дал на архитекта възможността да създаде буквално парче град, в който е работил и над взаимовръзката на отделните сгради и е третирал и пространствата между тях. Това е коренно различна ситуация от другите примери, където говорим за изолирани сгради.
Това е позволило игра с обемите и различния облик на отделните сгради. Кулата помещава отделението майчинство, децата са в ниския дълъг блок. Всичко е свързано с общ цокъл- партерен етаж, който помещава всички сервизни и публични функции. За съжаление снимането бе абсолютно забранено и трябваше да положим много усилия дори само за да ни оставят да влезем на партерния етаж. Положението вътре в болницата е доста плашещо, но не по плашещо от която и да е друга българска болница в която съм стъпвала. Артикулацията между отделните отдели на болницата се извършва посредством покрити и открити пасажи, минаващи през вътрешни дворове и малки тайни градинки, които именно ти създават впечатлението че се разхождаш в цял един малък град. Много от външните сервизни стълбища бяха малки пластични съкровища, същото важеше и за всякакви комини, шахти и сервизни обеми.
За финал ви оставям с видението на театъра на свечеряване, час в който улиците се изпълват с хора, примамени на вън от полъха и прохладата идващи от окена. Глъчка, далечен напев от Джамията и аромати изпълват въздуха. Продължавам да си казвам, че това е най-приказното място на което съм била в последната половин година и мисля че с удоволстви бих се върнала там за да разгледам всичко още по-обстойно, преди времето отново да е потекло и крещящите съвременни сгради да са завзели и този град.
Още снимки можете да видите тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар