07 октомври, 2011

The awakening of a woman / Спомен от преди една година




Сложни са понякога пътищата на спомените и асоциациите. 
Отдавна исках да пиша за това място, но сега му дойде времето, почти година по-късно след като най-накрая, по именно такива сложни пътища попаднах  лице в лице с тази бяла кула. 
От години се чудех какво точно представлява тя, може би още от първото ми качване на Айфеловата кула,  много отдавна, когато гледайки на запад, тя ми се видя една от най-красивите и необяснимо магични "сгради" наоколо.
Няма да продължавам с гатанките - нереалният бял силует от снимката e част от ансамбъла Богренел в Париж, в 15-ти район. Кварталът се простира по дължината на брега на Сена, и преди е бил зает от индустриални постройки. През 1951-ва последните заводи са разрушени, за да отстъпят място на един от типично френските амбициозни градоустройствени експерименти от 60-тте и 70-тте години. Първите скици на архитектите Енри Потие и Раймонд Лопез, на които е поверен проекта, датират от 1959-та година. Планирането е типично за онова време.  Предвижда се буквално изграждането на едно "парче" град върху бетонна плоча, над която се издигат жилищни кули. Плочата е с дебелина 3 етажа, покрива улиците под квартала и паркингите и помещава в себе си магазините и техическите инсталации. Върху нея се простират публичните пространства между кулите, оформени като отделни паркове и градинки за отдих и разходка на обитателите. Пейзажното оформление изглежда също типично за тези години - градини с геометрични заоблени форми и много бетонни префабрикувани цветарници. А кулите са за мен като странен пейзаж от фантастичен филм или футуристичен комикс. Постояването на ансамбъла се проточва 30 години, като е завършен официално през 1991-ва с последната кула - Кристал. 
За съжаление днес кварталът не се ползва с много добро име, градините в основата на кулите са всъщност много приятно според мен място, но никой не се застоява особенно дълго там, въпреки че са добре поддържани и обстановката е спокойна. 

Бялата кула, е не друго, а комина на топлинната мини-централа, захранваща жилищните кули. Но не е просто комин, а скулптура с мащаб, който рядко се среща. Абстрактен обект, чиято функция трудно можете да отгатнете.  Създаден е от скулптура Франсоа Стали
Въпреки прозаичната реалност Бялата кула остава за мен мистериозен архитектурен тотем. Чувството, когато сте в подножието и, по средата на малък парк, е неописуемо. Тя изниква от бетонната плоча просто ей-така. Толкова е финна, че имаш чувството че можеш да я обгърнеш с ръце. Устремява се към небето със своите 130м височина, които я правят четвъртия най-висок обект в Париж. Помня, че когато я видях за пръв път отдалече се чудех дали не е камбанарията на някоя модерна църква...

Тук стигаме и до заглавието на този пост, което пък ни отпраща към тази музика на The Cinematic Orchestra, която свързвам  с онова  време от преди година. Като се замисля и заглавието подхожда на онзи странен период. 
Когато сега, година по-късно, видях филма Mаn with a Movie Camera от който е извлечена The awakening of a woman се сетих и за Бялата кула. Стана ми още по-хубаво, защото филмът наистина си заслужава и зае своето място в тази приказка.
А този пост най-накрая се появи...





*снимкa Basile Solignac-Kihl
Още няколко снимки от Богренел можете да видите тук

04 октомври, 2011

Още една Бяла парижка нощ

"Purple Rain", Пиер Ардувин, 2011, фотография  Дебора Лесаж
Струва ми се, че очарованието на Бялата нощ тази година се криеше не толкова в арт-инсталациите, а в оживената празнична атмосфера по улиците. Може би нереално топлата октомврийска нощ имаше голяма заслуга за това, но префектната организация всъщност бе най-важна. По данни на общината тази година събитието е привлякло 2,5 милиона посетители, а аз мога да кажа само че отдавна не бях виждала градът буквално препълнен в този късен час. Имаше хора излезли съвсем целенасочено,на колело или пеш, с план в ръка, решени да обиколят всички инсталации. Улеснение за това беше и специалното i-Phone приложение с маршрути, което общината бе пуснала за целта, а планове имаше навсякъде. Имаше обаче и много хора, в това число и аз, които просто бяха излезли да се пошляят без конкретен маршрут, оставяйки се на изненадата и наслаждавайки се просто на атмосферата навън. Много от тях, увлечени от тълпата, са попаднали случайно пред накое видео, запалили са се и после ентусиазирано са търсели следващата инсталация.
При такива събития Париж действа като еуфоризиращ допинг, особенно след няколкото дни прекарани в България, където дори София този път ми се видя ленива и пуста. Пловдив изненадващо спечели първенството по оживление с Нощта на музеите, но не заради изложбите или музеите си, а именно заради ведрото настроение и шарената тълпа навън.
Все така вълшебно е за мен да виждам хора на всякаква възраст, чакащи на опашка в 2 часа посред нощ за да видят някоя инсталация. И още по-хубаво - хората ми изглеждаха щастливи, ентусиазирани, променени.  Мисля си че именно това е и една от идеите - за една нощ всичко изглежда различно и приказно - от градът до неговите обитатели и гости. А на сутринта споменът избледнява и изглежда като фееричен сън... до следващата безсънна нощ.