"Architecture is deadly serious"/Grafton Architects

Преди няколко дни присъствах на една страшно вдъхновяваща конференция на двете дами от Графтън Аркитектс. Трудно би било с няколко реда да предам силата на идеите им и това което говореха илюстрациите на техните проекти, но ще се опитам да хвана няколкото главни нишки на тяхната идеология, както и идеите които ме грабнаха и ми се сториха близки и познати.
е"Архитекрурата е като да живееш в два свята - реален и илюзорен" Най-голямото постижение на архитекта е да успее да пренесе мечтите си от илюзорния в реалния свят.

Архитектът, чрез общуването си с много хора в своята работа натрупва впечатления и опит, създавайки един вид "емоционален резерв" - една жива колективна памет, която предава в сградите си като един вид отпечатък на своето време.
Архитектурата това е да виждаш наистина, това което те заобикяла. За разлика от повечето хора архитекта трябва да може да вижда истински,за да улавя и отсява важните елементи.

Архитектурата на Графтон

Първата особенност на сградите на Графтон, която ме очарова, е че те са някак си извън времето.Не носят отпечатъка на дадена мода, течение в архитектурата или стил. Трудно можеш да им сложиш етикет. Това ги прави вечни за мен. Също така те притежават едно благородство и мащаб, които са присъщи на голямата архитектура, маркираща съзнанието. Монолитните обеми, работата с класически, вечни материали като камъка и тухлата, им носят и по малко от характера на античната и римската архитектура- горда, импозантна, строга.

Има също така нещо антично в начина, по който сградите щедро генерират публично пронстранство около и в себе си. Входът им винаги е третиран по блестящ начин. Връзката вън-вътре присъства с пълна сила, сградата сякаш се разтваря за да пусне градът да влезе вътре в нея.

Най-често над входа левитира масивен обем, дефиниращ това преходно пространство, принадлежащо едновременно на сградата и на града, създавайки нещо като малък входен площад. Играта на компресия чрез надвисналата маса, а после на декомпресия при преминаването в просторното фоайе е блестящо предадена и чрез обемите и чрез пропорциите им.

Университета Бочони в Милано

Графтон Аркитектс нашумяха доста напоследък и бяха много публикувани най-вече заради последния си проект- Университета Бочони в Милано. Сградата има много силни страни, но като начало силата и е в идеологията за ролята на университета в града и обществото. Университетът, казват Графтон, е едно от малкото наистина публични сгради и пространства достъпни за всички хора, които са ни останали в днешно време. Затова университетът Бочони се стреми да приюти и отрази два свята- градът, който като публично пространство заема долните етажи, и затворения университетски свят, който се отделя в по-интимни пространства, извисявайки се към небето и покривайки това публично пространство.

Сред миланската строгост и мистериозно обвит в типичната миланска мъгла (така добре описана от Умберто Еко в любимата ми Тайнствения свят на Царица Лоана) сградата се извисява непоклатима като каменен монолит. Решението да се използва местния камък за облицоването на бетонната структура не е случайно-начина на поставяне гарантира почти незабележими фуги между отделните плочи, което придава и това усещане за монолитна каменна грамада.

Тази огромна маса обаче се оказва учудващо скулптирана и богатсвтото на разрезите показва с пълна сила вълшебните вътрешни простраства. Беттонната структура играе изключително важна роля за това и доказва още веднъж факта, че последователността архитектура-конструкция е ключът за една добра и функционираща сграда, която изглежда логична и единна. Конзолните греди носещи отделните университетски корпуси с дължина 25м прехвърлят като мостове публичното пространство на цокъла, освобождавайки го от тежестта на структурата.

Наклонената обратна страна на седалките на Аула Магна надвисва над входа и отваря към града едно огромно фоайе, като сцена видима и достъпна както за студентите, така и за минувачите.

Чрез такива пространства архитектурата може да промени обществото, живота му, привичките му. Именно затова тя е страшно жизнено важна и сериозна. В това е и нейната страшна сила, в тази нейна голяма отговорност е и нейната потенциална слабост.

Много по-малко убедителен ми се стори проекта за Университетска сграда в Тулуза , Франция, който тъкмо са спечелили, но се надявам че той ще претърпи не малка еволюция до строежа си, имайки впредвид суровия вид на конкурсните проекти предавани тук във Франция.

Последната идея с която ще завърша, е относно глобализацията в архитектурата и понятието за "място".

Всяка сграда на Графтон принадлежи на своя терен и се вписва в своя контекст. Повечето сгради би трябвало да са мислени по този начин, особенно когато се касае за строителство в гъста градска среда. Крайно време е да осъзнаем, че не можем да строим същите сгради в Китай и в Западна Европа. Това е позиция зад която и аз самата заставам твърдо. Не проумявам смисъла от свръх-климатизираните стъклените небостъргачи, проектирани от западни архитекти в топли азиатски и африкански страни, не проумявам еднаквостта на глобализирания архитектурен език, еднаквостта на сградите по света и съм ужасена от строителня бум и това, което западни архитекти се позволяват да правят в Китай...
На фона на тази глобализирана розово-зелена, стъклено-сериграфирана, скрита зад декоративни метални решетки куха и бедна архитектура, винаги ще оставам очарована от творения като тези на Кан, Сиза, Монео, Мендаро Корсини, Графтон и много други маийстори, разказваща различни приказки на различни места, никога същите, извън времето, просто вечни...

cнимките са взети от сайта на Графтън Аркитектс