07 ноември, 2010

Сталкер

Шляейки се из града попаднахме на малка галерия в един от старите пасажи на Париж. През витрините видях такива футуристични приказни картини, че останах като хипнотизирана да ги погледам в захлас, докато накрая се реших да вляза. Една възрастна дама, съдържателката на галерията, си правеше компания с две разкошни котки, които царствено се разхождаха между изложените платна и презрително не обърнаха никакво внимание на скромните ни особи.
Останахме вътре в захлас, загледани в тези илюзорни интериори, места, забравени от времето, стаи от приказни къщи, изоставени на вятъра, дъжда и слънцето, бликащо винаги от центъра на картината, пречупвайки се през нащърбените стъкла на стар счупен прозорец. Светлината в картините е невероятна, тя идва от този главен източник и сякаш се разлива в пространството, стига до нас и ни дърпа вътре в тази изоставена стая, в този забравен безвременен свят.

Западна горна галерия , Кристиан Беноа, 2008
Синият павилион с басейна, Кристиан Беноа, 2006
Желязната галерия, Кристиан Беноа, 2008
 
Веднага ми напомниха за филма “Сталкер” на Тарковски, който свързвам с фотографиите и шляенето из изоставени стари индустриални зони, тема толкова експлоатирана от едноименната италианска групировка фотографи. Сякаш тези картини представяха тайнствената Стая от филма, където се изпълнява най-висшето желание на този, който успее да я достигне. Когато учихме в Страсбург, преподавателят ни по фотография – един абсолютен гений на етимологията, етнологията, социологията и между другото фотографията - Фредерик Люкел, ни заведе на еднодневен поход из изоставени заводи и халета от индустриалната зона на Страсбург край Рейн. Картините на Кристиан Беноа ми напомят картините, които изникват в главата ми от този поход – огромни пространства, окъпани в мистериозно прокрадваща се през изтърбушени покриви и отвори светлина. Часовник,висящ на стената в цеха, спрял отдавна да отброява времето. Железопътни коловози и огънати метални ферми... Да се разхождаш в това спряло време, в тишината на слънчев ден бе някак нереално, призрачно... Човек може да си съчини хиляди истории за живота там преди, да съчетае своите спомени с картините на тези изоставени места...
Или просто да застане в празното пространство на някое от тях, отпуснат и спокоен, оставяйки ума си да се рее...
Странно бе, когато тази седмица, поканени от от галеристката, отидохме на малък вернисаж и успяхме да говорим с художника. Всички интериори са фикция, плод на неговото въображение, намек за спомен и конкретно място, които отразяват като усещане, но не и като пространствена конфигурация. Противно на историята, която аз виждах в тях, той не бе бродил из изоставени индустриални зони. Просто каза, че понякога вижда дадено място и в главата му то се появява като пустите изоставени пространства, които рисува.
Богатата текстура на картините и наслагването на малки разноцветни точици боя допринасят за това впечатление – все едно виждаш картините насън, като мираж...или като от стара снимка.
 
Песента на полята, Кристиан Беноа, 2002
Гледка към града, Кристиан Беноа, 2010
 Някои от пространствата ни напомняха на въобръжаемите градове, рисувани от италианските архитекти футуристи – и най-вече рисунките на Антониo Сант'Елиа и особено тези за Città Nuova . Сгради и обеми на кръстопът между модернизма и арт-нуво/ арт-деко стилът. С леко заоблени ъгли и изтеглени вертикални обеми. 



Перспективи към проекта Новият Град, Антонио Сант'Елиа, 1914
Доста от архитектурата в Metropolis и Star Wars е вдъхновена от там...


Но най-безумно от всичко остава това как картините те карат да стоиш и да се взираш в тях като хипнотизиран. Представям си някоя от тях, нарисувана на цяла стена в тъмен бар или покрит сумрачен басейн. Тя би поглъщала пространството в което си, като врата към друг свят.

Просто невероятно...Места, на които стоиш захласнат, а в главата ти звънят стихове.Бих останала да гледам този друг свят и неговата светлина с часове.

Бунгалото в полята, Кристиян Беноа, 2001

Няма коментари: