Toward the Within - малък личен обзор на 2011 година

   Операта в Пусан, проект на Ателие Гаине

Точно месец след началото на новата година най-накрая и този пост се пребори с тежката липса на време...

                                                                                                  ***

И така 2012 ще започна с поглед към някои от най-интересните събития и места, на които съм попадала през изминалата година - лични открития, които естествено може би са били известни от много време на много от вас.

Една от думите които биха определили добре 2011-a за мен бе пътешествия - много и на нови непознати далечни места. Ето кратка  равносметка за три от десетината града, които се запечатаха най-много в паметта и сърцето ми.


Моята Lisbon Story (c нежна мисъл за филма на Вим Вендърс) , ще остане в сърцето ми с шарения, олющен и сънлив квартал Алфама, където животът изглежда е спрял през 60-тте, а също и с цитаделата на мавърския замък Сан Хорхе по здрач. При почти нощното ми посещение открих едно чудно място с интересна архитектура -  археологическия парк-комплекс Сан Хорхе. Проектът за експонирането му е на португалския архитект Хуао Карило де Граса (João Luís Carrilho da Graça) , за който уви не ми остана време да напиша подобаващ пост, но който ще уважа с няколко думи в архитектурните открития по-надолу.

   Алфама денем и нощем

Освен с интересна и добра съвременна архитектура Лисабон въпреки ленивия си, позаспал облик е с шеметен нощен живот и енергия, която ви докарва почти до еуфория и може само да радва всеки млад човек, така че не чакайте, а изгледайте Lisbon Story, вземете си един диск с фадо и хващайте самолета.

Една от сградите белязали историята на съвременната архитектура е и една от най-интересните сгради в Лисабон изобщо - Португалския павилион от Експо'98 на Алваро Сиза -непременно трябва да го видите, защото пространственото изживяване под бетонния воал е невероятно... Вижте и снимките на почето сгради на сизав сайта на Фернандо Гера

Рабат, столицата на Мароко, бе архитектурната изненада на годината, за която вече писах. След като архитектурни дестинации като Порто се показаха почти разочароващи за мен, този съвсем не-туристически град се оказа истинска съкровищница за почитател на модерната архитектура като мен.  Това пътуване ме наведе на няколко забавни констатации. Започнах да откривам за себе си че София доста прилича на ориенталските столици, (защо ли ?!), и дори ми се струва че пъвите са дори доста по-приятно овехтели, много по-приветливи и изградени с повече мисъл. Започнах да разбирам защо една приятелка французойка, която разхождах из Женски пазар, твърдеше упорито че София и прилича на Дамаск. Не успях да потвърдя за себе си приликата със Сирийската столица, която трябваше да видя през май, но уви не успях, поради арабската пролет, която пък ме препрати в Йордания.

Също в Мароко установих, че така наречените страни от третия свят (или такива в процес на развитие), предизвикват много по-голямо вълнение и зареждащ културен шок у мен, от Европа, чиито големи градове започват да изглеждат по твърде еднороден начин.

    Kasbah des Oudayas, Рабат

   Некропола Шелла в Рабат

И в тон с тази мисъл най-невероятното място, разбира се, от всичките ми разходки за тази година, остава Петра и в по-общ план Йордания. Дори и обстановката в близкия Изток да е нажежена, в Йордания цари едно относително спокойствие, придвижването е лесно, хората са приветливи и това да си жена и да се разхождаш сама не е проблем. И бихте се учудили колко много неща в Йордания ще ви напомнят за България – от ориенталския манталитет, през кухнята, до изобилието на турски думи в езика, които и ние сме взаимствали и употребяваме и до днес.

И така Африка и Близкия Изток са за мен местата към които насочвам погледа си през 2012. 

По отношение на архитектурата тази година бе за мен не чак толкова богата , колкото би ми се искало, но ето моите малки лични открития за 2012-та : тe са, както често ми се случва, не само на съвременни архитекти, а и на доста по-отдалечени във времето творци, на които чак сега попадам в процеса на работата ми.

Тъй като една от темите, които ни занимаваха в бюрото през лятото бе тази за монументалната архитектура, първото откритие бе канадския архитект Артър Ериксон, за който писах, последван от невероятната архитектура на мексиканския архитект Теодоро Гонзалес де Леон,  който така и не ми остана време да отбележа в блога. Ето защо сега помествам няколко фотографии от проекти, с надеждата че това ще ви даде желание да видите повече.

    1. Музея Rufin Tamayo, Мексико, 1981г.  2. Мексиканското посолство в Бразилия, 1972г. 3. Colegio de Mexico - Мексико, 1975г.

Ериксон и Гонзалес де Леон са от архитектите, които боравят с XXL мащаба и програмата изключително ловко и радикално. В повечето случаи големите сгради се превръщат в кошмарни нечовешки и неуспели експерименти. Тези двама архитекти обаче създават сгради разглеждайки ги като мини-градове с улици и площади, под формата на сгради с детайли, съобразени с мащаба, такива, каквито малко архитекти успяват да създадат. Това знание и умение, така добре използвано през Античността, когато мащаб е давал пейзажа, а не човека, се е позагубило в днешно време, когато архитектите се губят в сложни детайли, декорация и комплексен обем. Монуметалните сгради са заменени днес просто от огромни комплекси. Което уголемява пропастта между хората и архитектите - и едните и другите се чувстват неразбрани.

Следва архитектурата на Карило де Граса, която не е абсолютно хомогенна в качествата си и не харесвам абсолютно всичко е нея, но павилионът в Белем, Лисабон е невероятен.  Бялата линия, левитираща над земята е с такава ясна простота...  Същевременно инжинерния гений я прави мощна и въздействаща.

   Информационния център в Белем, фотография  fg+sg - fotografia de arquitectura & maria timoteo

Павилионът на науката за децата, част от комплекса на експото в Лисабон е много интрересен обемно. Играта вън-вътре на сградата превръща изкачването към входа в интересна архитектурна разходка, сградата се повдига и навива и ви води към вътрешността си. 

   фотография  cristian richter& carrilho de graça arquitectos

За съжаление интериорът ми се струва много по-слаб. Изглежда като пряк резултат на външните обеми и не крие много изненади. Струва ми се също че огромните обеми на пространствата не подхождат много за приемането на деца, каквато е и сегашната му функция. Поначало павилионът прилича повече на музей за съвременно изкуство, отколкото на музей чиято публика ще са децата, които се нуждаят от по-интимна и съизмерима с тях архитектура. Проблемът може би е , че поначало павилионът е създаден за Eкспото'98  и после е бил адаптиран към новата си функция.

Както писах по-горе обаче, много ми хареса археологическия парк до замъка Сан Хорхе. Не става въпрос точно за сграда, а за благоустрояване и консервация на археологически разкопки така, че да са разбираеми и интересни и за най-широката публика. Това е тип проект над който трябва сериозно да се замислим в България, тъй като имаме огромен потенциал от интересни археологически находки, експонирани (в случаите в които изобщо са експонирани) по твърде неадекватен начин. Изключително много ме вълнува този тип финна намеса на архитекта в помощ на археологията, но за да е тя успешна се изисква съвместна работа и уважение между двата ключови актьора - архитекта и археолога, което не винаги е лесно. Затова и посвещавам колкото време мога на археологията, а някой ден, ако идеите ми се осъществят, бих се радвала да работя над ескпонирането над няколко от най-ценните археологически находки в Пловдив.

В паркът в Лисабон принципът е водеща линия  парапети с закрепени на тях табели от кортен, даващи с кратък текст информация за типа находки. Някои от тях представят също и схематичен план, красиво гравиран върху металните плаки. Белите паралелепипеди са възстановка /доста хипотетична по отношение на височината/на помещенията чиято стъпка е видима от зидовете запазени в 30-40см от основата си. Белите съвременни стени левитират над античните зидове, спазвайки по този начин Венецианската харта. А детайлът позволяващ този трик е изключително хитър. 

   фотография  fg+sg - fotografia de arquitectura

Тъй като за съжаление посетих мястото по здрач / което обаче ми позволи да видя ефектното осветление/ ви препоръчвам да видите снимките на Леонардо Финотти ( тук ) и Фернандо Герра - архитектурни фотографи, който трябваше отдавна да съм споменала, защото мисля че са едни от най-добрите в тази област на фотографията в момента. 

Ще видите също в сайтовете им че и доста от сградите, които са фотографирали си заслужават вниманието - като например вилите на Мендес да Рока - друг архитект, с чието творчество е абсолютно задължително да се запознаете.

В архитектурно отношение следващото откритие е италианския архитект Мауро Галантино, който представи творчеството си преди месец на конференция в СФА в Париж. Поднесе проектите си с доста тънко чувство за хумор и остра критика към начина, по който се строи днес в Италия и към ситуацията на архитектурата като цяло там. 

    Граждански и църковен център Жезу Реденторе, Модена, 2008, фотографии от сайта на Мауро Галантино

   Църквата Сант Иренео, Чезано Босконе, 2008, фотографии от сайта на Мауро Галантино

От доста време насам архитектурната продукция на тази страна не буди голям интерес у мен, но Галантино е нещо ново и различно, което си залсужава вниманието. 

Любопитна съм да видя какво ще е развитието на съвместния му проект със Сото де Мура във Венеция, от който засега видяхме само предварителни скици. Като се има впредвид статута на митичния град, в който не е строена съвременна сграда / като изключим павилионите от Биеналето начело с най-невероятният - този на Свер 

Фен/ това ще бъде едно от архитектурните събития на близките години.

За край на архитектурната листа добавям Игнасио Мендаро Корсини, който казано накратко е най-високо ценения от мен съвременен архитект. Знам за него отдавна, но тази година го видях на конференции няколко пъти и покрай съвместните идеи с Ателие Гаине имах повод да хвърля поглед на всичките му проекти. Няма да казвам повече за него засега,  но Мендаро е незаслужено обвит в неизвестност, а за мен той е нещо като съвременния Карло Скарпа. Всеки, който е виждал поне нещо от творчеството на венецианския майстор ще ме разбере, а за другите, непознаващи Скарпа препоръчвам като начало обиколка из Венеция неограничаваща се само с Биеналето и традиционните паметници. Корсини е също и изключително обаятелен човек и лектор с аура като от минал век, качества, които ми липсват в болшинството архитекти днес, толкова небрежни и неглиже в своето "cool" поведение. И като гледам архивите в Толедо - една от най-добрите сгради за последните 10 години, си мисля че творчеството на Скарпа е намерило своя продължител и наследник.

   фотография Игнасио Мендаро Корсини

2011-та бе белязана и с много изложби, както обикновенно, но ще спомена 3-те които по различни причини ще си останат задълго в паметта ми.

Първо, поради сериозноста и, ще спомена изложбата L'ombre de la guerre /Сянката на войната/ в Европейската къща на фотографията в Париж, от която излязох със сълзи в очите. Когато видите снимките и личните истории, криещи се зад запечатаните мигове от различни военни конфликти, няма как всичко у вас да не се обърне. И пак си казвам че военните фоторепортери са хора, чиято професия ми се вижда адски тежка и отговорна и достойна за възхищение. Работата, с риск за живота им, е консервирала за нас мигове и факти които ни изглеждат често абсурдни - днес за повечето хора войната е нещо твърде далечно и абстрактно. Въпреки това войната обаче продължава и в този момент и кадрите на тези фотографи не трябва да се забравят, за да спрем да повтаряме и допускаме подобни грешки и катастрофи. Постоянното търсене на истината и предоставянето на обективен поглед - именно чрез запечатан поглед, е един от най-ценните архиви за човечеството.

Разгледайте сайта на Магнум и ще видите синтез на всичко което изниква в главата ми.

Следва изложбата на Мондриан и Де Щил в Помпиду - от която финала за мен бе най-ярък. В последната зала, точно преди да излязат посетителите попадаха на това

   Град в пространсвото, Фредерик Киеслер - реконструкция, фотография - Центъра Помпиду, Париж

За Град в пространството на Фредерик Киеслер  /City in space - Frederic Kiesler/ мисля, че е една от първите пространствени, цветови и архитектурни сулптури - композиции, която виждам и която събира в себе си всички изкуства. Тя е едновременно сграда, скулптура, интериор, цветна композиция и дори мебел. Синтез е на повечето от проблематиките, които Баихаус и Де Щил са изследвали. И не напразно е била определена още тогава като върховно постижение за тези две школи.

И накрая, нещо много по-леко и феерично - изложбата на Мадам Гре в Музея Бурдел. Поначало самият музей е едно приказно място, а съчетанието от роклите и скулптурите  препращаше в свят на антична красота и величие. 

Ако е имало древногръцки богини си ги представям точно така, както Мадам Гре е виждала съвременната жена.  Ескпонатите бяха въплъщение на всичко, което смятам за красиво,елегантно и женствено. Най-учудващото е че цялото това изящество и финес бяха постигнати със строго геометрични кройки, без никакви украшения, единствено и само чрез структурираненто на материята, която Мадам Гре работи като скулптор. Няма пайети, няма злато, само чисти цветове и дипли. 

Веднага след това споменавам с известно закъснение един от най-силните филми на годината - Пина на Вим Вендърс. Гледайте го непременно, ако попаднете на него - ще видите хора, които не се влияят от гравитацията, тела, които извършват невероятни, нечовешки движения. 

Има толкова плавна елегантност и фееричност в по късните и хореографии, че някак неизменно свързвам Пина Бауш с феерията на последната изложба. Интересна е също и ролята на архитектурата в някои от хореографиите и.

За тези от вас, които минават през Париж до март месец - можете да видите видео на цялата хореография на Пролетно тайнство на Стравински в рамките на изложбата Танцувай живота си ( Danser sa vie ) в Помпиду. Вярвайте ми, ще ви се прииска да заподскачате из залата, а крайниците ви, под въздействието на музиката ще започнат да потрепват пряко волята ви.

И така завършвам този пост с този проект с чиято перспектива той започва - най-доброто постижение в професионален план за изминалата година - участието на Ателие Гаине в международния конкурс за операта в Пусан, Южна Корея. Проектът ни бе почетен с една от вторите награди. Въпреки това относително (поне за мен) признание, в сърцето ми ще останат най-вече онези летни дни и вечери в които работехме над нещо, което ни караше да изпадаме едночременно в еуфория и в съмнения, да вярваме и да се чудим, да ходим над земята и както винаги да мислим че бихме могли чрез архитектурата да променим света.

* Всички фотографии, чиито източник не е изрично посочен са направени от автора.