The awakening of a woman / Спомен от преди една година

Сложни са понякога пътищата на спомените и асоциациите. 

Отдавна исках да пиша за това място, но сега му дойде времето, почти година по-късно след като най-накрая, по именно такива сложни пътища попаднах  лице в лице с тази бяла кула. 

От години се чудех какво точно представлява тя, може би още от първото ми качване на Айфеловата кула,  много отдавна, когато гледайки на запад, тя ми се видя една от най-красивите и необяснимо магични "сгради" наоколо.

Няма да продължавам с гатанките - нереалният бял силует от снимката e част от ансамбъла Богренел в Париж, в 15-ти район. Кварталът се простира по дължината на брега на Сена, и преди е бил зает от индустриални постройки. През 1951-ва последните заводи са разрушени, за да отстъпят място на един от типично френските амбициозни градоустройствени експерименти от 60-тте и 70-тте години. Първите скици на архитектите Енри Потие и Раймонд Лопез, на които е поверен проекта, датират от 1959-та година. Планирането е типично за онова време.  Предвижда се буквално изграждането на едно "парче" град върху бетонна плоча, над която се издигат жилищни кули. Плочата е с дебелина 3 етажа, покрива улиците под квартала и паркингите и помещава в себе си магазините и техическите инсталации. Върху нея се простират публичните пространства между кулите, оформени като отделни паркове и градинки за отдих и разходка на обитателите. Пейзажното оформление изглежда също типично за тези години - градини с геометрични заоблени форми и много бетонни префабрикувани цветарници. А кулите са за мен като странен пейзаж от фантастичен филм или футуристичен комикс. Постояването на ансамбъла се проточва 30 години, като е завършен официално през 1991-ва с последната кула - Кристал. 

За съжаление днес кварталът не се ползва с много добро име, градините в основата на кулите са всъщност много приятно според мен място, но никой не се застоява особенно дълго там, въпреки че са добре поддържани и обстановката е спокойна. 

Бялата кула, е не друго, а комина на топлинната мини-централа, захранваща жилищните кули. Но не е просто комин, а скулптура с мащаб, който рядко се среща. Абстрактен обект, чиято функция трудно можете да отгатнете.  Създаден е от скулптура Франсоа Стали . 

Въпреки прозаичната реалност Бялата кула остава за мен мистериозен архитектурен тотем. Чувството, когато сте в подножието и, по средата на малък парк, е неописуемо. Тя изниква от бетонната плоча просто ей-така. Толкова е финна, че имаш чувството че можеш да я обгърнеш с ръце. Устремява се към небето със своите 130м височина, които я правят четвъртия най-висок обект в Париж. Помня, че когато я видях за пръв път отдалече се чудех дали не е камбанарията на някоя модерна църква...

Тук стигаме и до заглавието на този пост, което пък ни отпраща към тази музика на The Cinematic Orchestra, която свързвам  с онова  време от преди година. Като се замисля и заглавието подхожда на онзи странен период. 

Когато сега, година по-късно, видях филма Mаn with a Movie Camera от който е извлечена The awakening of a woman се сетих и за Бялата кула. Стана ми още по-хубаво, защото филмът наистина си заслужава и зае своето място в тази приказка.

А този пост най-накрая се появи...

*снимкa Basile Solignac-Kihl
Още няколко снимки от Богренел можете да видите тук

Още една Бяла парижка нощ

"Purple Rain", Пиер Ардувин, 2011, фотография  Дебора Лесаж

Струва ми се, че очарованието на Бялата нощ тази година се криеше не толкова в арт-инсталациите, а в оживената празнична атмосфера по улиците. Може би нереално топлата октомврийска нощ имаше голяма заслуга за това, но префектната организация всъщност бе най-важна. По данни на общината тази година събитието е привлякло 2,5 милиона посетители, а аз мога да кажа само че отдавна не бях виждала градът буквално препълнен в този късен час. Имаше хора излезли съвсем целенасочено,на колело или пеш, с план в ръка, решени да обиколят всички инсталации. Улеснение за това беше и специалното i-Phone приложение с маршрути, което общината бе пуснала за целта, а планове имаше навсякъде. Имаше обаче и много хора, в това число и аз, които просто бяха излезли да се пошляят без конкретен маршрут, оставяйки се на изненадата и наслаждавайки се просто на атмосферата навън. Много от тях, увлечени от тълпата, са попаднали случайно пред накое видео, запалили са се и после ентусиазирано са търсели следващата инсталация.

При такива събития Париж действа като еуфоризиращ допинг, особенно след няколкото дни прекарани в България, където дори София този път ми се видя ленива и пуста. Пловдив изненадващо спечели първенството по оживление с Нощта на музеите, но не заради изложбите или музеите си, а именно заради ведрото настроение и шарената тълпа навън.

Все така вълшебно е за мен да виждам хора на всякаква възраст, чакащи на опашка в 2 часа посред нощ за да видят някоя инсталация. И още по-хубаво - хората ми изглеждаха щастливи, ентусиазирани, променени.  Мисля си че именно това е и една от идеите - за една нощ всичко изглежда различно и приказно - от градът до неговите обитатели и гости. А на сутринта споменът избледнява и изглежда като фееричен сън... до следващата безсънна нощ.

Артър Ериксон

Покрай работата по един доста радикален проект, който надявам се скоро ще мога да публикувам, открих за себе си работата на двама архитекти, които не познавах и които ви представям накратко, защото намирам работата им за изключителнo интересна. Винаги се радвам когато попадна на архитектура като тази, която ми дава голяма доза ентусиазъм и ме изненадва, жалко е само, че по-често я откривам в миналото, отколкото в настоящето . 

И така, първият от тези двама архитекти е Артър Ериксон, живял и работил в Канада.

Първата сграда, която много ме впечатли е Музеят на антропологията към Универистетът на Британска Колумбия във Ванкувър, Канада, проектиран през 1971-ва година. Едни от най-ключовите експонати изложени в него, са огромните тотеми издялани от кедрово дърво, които са били и едно от главните вдъхновенията на Ериксон. Мощната бетонна конструкция и строен ритъм на портиците на главната зала са като ехо от  древен гръцки храм, както казва самият  архитект . Ще видите и по-надолу, структурата е един от най-главните параметри, определящи облика на архитектурата му. Тук u-профилните греди позволяват покриването на голямото пространство на главната зала, без междинни подпорни колони, и така тотемите се извисяват сред струящата светлина , на фона на естественото им обкръжение.

Освен значимите публични сгради, Ериксон е проектирал и много частни къщи, които също са изненадващи и впечатляват с неверояната композиционна сила на дървената им или бетонна конструкция. Цялата архитектура и пространство е подчинена на тази стройна структура, която е като пространствена скулптура от греди и колони, вертикали и хоризонтали, разположени сред невероятната дива природа на необятната Канада.

Къща на Огнения остров, Ню-Йорк, 1977

Къща Крейг , Келуна, Канада, 1967, проектирана с Ж. Масси

Къща Граам, Южен Ванкувър, Канада, 1962, проектирана с Ж. Маси

Къща Хилборн, Онтарио, Канада, 1974

Комплекс Монтиверди, Южен Ванкувър, Канада, 1979

Къща Дайд , Едмънтън, Канада, 1960

Къща Смит, Южен Ванкувър, Канада, 1964, проектирана с Ж. Маси

Униерситета Летбридж, Алберта, Канада
проектиран през 1977-ма година съвместно с Ж. Масси

За завършек ето една сграда, която е един от най-радикалните архитектурни отговори, който съм виждала. На фона на величието и необятния мащаб на околния пейзаж Ериксон нанася една линия - проста, геометрична, категорична... Монументална сграда, съизмерима с околния мащаб и радикално вписваща намесата на рационалното човешкото присъствие сред тези скали. Подобен архитектурен отговор няма как да не резонира във вас дълго след като сте го видели...

Погледната от птичи поглед сградата има лек привкус на мощната геометрична архитектура на Луис Кан и тази фотография някакси ме подсеща за лабораториите на института Салк в Калифорния.

За съжаление, както често се случва, по-късните сгради на Ериксон, проектирани в по-голям колектив, губят личния отпечатък на архитекта и преминават към една по-масова архитектура от 80-тте, а по-късно ателието му стига и до комерсиалноста на 2000-та, което определно не ми допада. Въпреки това, оставам учудена и очарована от тези няколко ранни публични сгради  и  почти всичките му къщи, които много ценя и които ви съветвам да разгледате в сайта посветен на творчеството му. Такива открития ме карат да вярвам че добрата архитектура няма да изчезне и да продължавам напред. 

А кой е другият също толкова малко известен, но много добър архитект, за който споменах  в началото ще научите много скоро...

*Всички снимки са взети от сайта на Артър Ериксон