The Perfect Drug

Днес с новината за спечелен конкурс си припомних за пореден път чувството, което това носи и което не се появява толкова често…За всички, които поне веднъж са изпитали силата на някакъв опиат, то е ясно – чувстваш се лек, чувстваш че летиш, че имаш сили да преместиш планини…
Това усещане е предполагам, сходно за всички хора, които се трудят усилено над идеи, идеи и мечти, неща които не можеш да докоснеш…
Пълнят очите ти, пълнят душата ти, пълнят сърцето ти, ала са толкова крехки и евфемерни…Докато ги докоснеш изчезват, самият досег с реалността често ги разрушава и рухват пред очите ти…Рядко виждаш някои от тях реализирани, а толкова ти се иска да можеш да ги покажеш на другите хора, да им покажеш цялата красота, която е в душата ти, в мечтите ти…
Моят ментор, шеф и не на последно място приятел Оливие Гаине, казва винаги че за да си архитект, трябва да се будиш всеки ден с желанието да промениш света…Това са думи които идват от големият архитект Хенри Сириани, ръководител на митичната група Уно, и това са думи, които определно са движещият механизъм за много от нас.
Да донесеш красота на хората, пространство окъпано в светлина, простор...ето това е за мен « the perfect drug » и ме кара да летя както само още едно-две неща в този живот успяват...
В последната седмица и половина предадох два конкурса и заедно със свръх дозата адреналин, което това ми даде бях стигнала и до дъното на отчаянието – отчаяние от всичките безсънни нощи, къртовския труд, абсурдните понякога претенции и промени, които хората около теб те карат да правиш в проектите и то в последната минута, а умората се трупа и времето, времето което те притиска изтича с шеметна скорост...
В един момент виждаш колко нереално е всичко, всичко е само в главата ти и може би никога няма да излезе оттам. И като всяка дрога това те убива ...

« the more i give to you, the more i die… »
Bремето е безмилостно. Винаги си казваш че е можело да направиш нещата по6добре и “ах, само ако имах още малко време да направя това и това, колко добре щеше да се получи... » И винаги може да бъде по-добре, просто в един момент времето ни свършва и остава това което е...
Истината е всъщност че си добър, тогава, когато успееш именно да се вместиш в ограничения срок и да предадеш максимално ясно и добре мечтите си, идеите си...Да накараш другите да видят и усетят това видение, коетосънуваш дни наред, с което заспиваш и се будиш сутрин, което се мержелее пред очите ти докато пиеш отнесено чашата кафе, за да се събудиш...
А когато се случи...о, когато се случи...пожелавам на всички ви да изпитате това усещане поне веднъж в живота ви, по именно този начин (защото има и други начини да се стигне до него) Тогава си казваш, че всички усилия, спорове, отчяние, падане до дъното и драпане обратно нагоре, всичко това си е заслужавало. Готов си да минеш през всичко това отново и отново, за да освободиш от затвора на своятя главя него – видението- и да го пуснеш да живее свой собствен живот на бял свят сред хората...
Само едно нещо може да се сравни с това.
Веднъж на една конференция, Пeтeр Зумтор, облечен в черно като свещенник, с побелели коси, луд блясък в очите и пура в ръка, разказваше с отнесен глас, че за него архитектурата е като любовта – не може да живее нито без едното, нито без другото. И всяко едно от тези чувства дава сили за другото...
Сега това изниква пред очите ми и си казвам за пореден път, че и за мен това е така...Любовта, това е чувството за простор...
Просторът е един от най-важните елементи в архитектурата...

А сега е време за отваряне на шампаснкото, а всички вие, кото сте прочели това не забравяйте :Будете се всеки ден с желание да промените света !!!

Aз и моите мисли

Добре дошли на всички, които са попаднали случайно или не чак толкова случайно на тази страница.
Едно начало винаги е трудно, затова може би и този първи пост ще е малко объркан и хаотичен, също като мен самата в този момент, но...Някога отдавна, преди близо 12 години се опитвах да внеса ред в живота си като пишех. Описвах всичко което ми се случва, това което мисля, което съм споделила с хората и най-вече нещата , които не съм успяла да направя или изрека по едни или други причини. Може би и именно затова сядам да пиша сега , животът ми се струва странен и хаотичен и в последните няколко години имаше много обрати за мен.Пиша, като някаква форма на терапия...
Но не е и само това...Животът ми се водеше напоследък разпокъсано между няколко места (би трябвало да кажа градове и държави) и въпреки плюсовете на пътуванията и новите преживявания, възниква проблема с приятелите които си си създал на тези места и които не можеш да виждаш толкова често, колкото ти се иска, нито пък можеш да ги събереш на едно място и в крайна сметка все не можеш да споделиш всичко, което ти се иска. Жадуваш да говориш с тях, но е непосилно постоянно да изминаваш луди километри и да прекарваш часове на телефона или пред компютъра. Блога е форма на решение, въпреки че за мен за това са нужни блогове на поне два езика... Така че засега ще е само на български, а по-късно може да се появи и френски вариант, но тематиката някакси не би могла да е една и съща. Стигам и до това да бъдеш българин и да живееш извън България...като нещо което е за много от нас като етикет, който другите ти слагат без сам да си го искал. За мен е приключение, което всеки преминава различно. Понякога, разбира се, не е приключение а кошмар, но аз предпочитам да гледам на нещата по малко по-оптимистичен начин, кошмари се случват навсякъде, независимо от мястото. Това, което искам да кажа е по-скоро, че ще ми е интересно да пиша именно за българите , където и да са те по света. След толкова много години извън родната си страна човек започва да се чувства най-вече гражданин на света, пък и когато се прибира всички държат да му напомнят, че той не я разбира националната обстановка защото не живее там. Ок, така да е , затова ще ми е интересно да има реакция на това, което пиша, именно оттам - от България, и може би това ще ми помогне да разбера нещата, които хората ми напомнят че не проумявам. Темите около които ми се струва че ще се върти блога са случките които ме вълнуват,мислите на които ме навеждат, нещата които харесвам (или не харесвам) , въпреки че не се знае какво още може да ми хрумне. Тук е момента да вметна че съм архитект, което така или иначе щеше да стане ясно от насочеността на постовете след това. Вероятно една значителна част от тях ще са на темата « Защо не съм архитект завършил и практикуващ в България », защото именно завършването на архитектура бе eдна от епичните битки в моя живот досега, това бе и първопричината да се махна от България. Архитектурата, бе казал Рем Коолхаас в предговора на SMLXL, « е по дефиниция едно хаотично приключение », а писането за архитектура “болезнено утопично начинание”. От тази гледна точка може би и този блог ще е едно болезнено утопично начинание, но си струва да се опита. Пък и всички знаем, че архитектурна критика в момента в България лиспва и е крайно време това да се промени. Но, разбира се тук няма да става въпрос само за това. Моя добра приятелка казваше, че архитектурата е манипулация (и знам че това ще накара мнозина и най-вече един човек да се подсмихнат). Признавам си и аз мисля че е така. За мен архитектурата, но и изкуството като цяло, е « манипулация », в добрия смисъл на думата, на съзнанието и човешките възприятия. И затова този блог ще е и за всички графични, визуални, пространствени, слухови и психологически манипулации. И разбира се ще е отворен за диалог, монолога би бил твърде скучен.Дано да е интересен за вас, дано да е "терапевтичен" за мен!