14 февруари, 2010

Към едни нови жилищни сгради?!

Във времена когато фасадно съвременните жилищни сгради се делят на два големи типа а) с фасадите тип "BarCode" и б) тези които изглеждат като много "концептуална" камара от кутийки (и които забелязвам са силно харесвани в България) е време да се запитаме какво всъщност означава добри жилища...
Набива се на очи смешно-тъжното повторение на сградите от тип б) в България. С един прост поглед подобни проекти открих в поне три сайта на водещи софийски бюра.
Именно на фона на това едва ли не "серийно производство" бях щастлива да мога да видя тази сграда, която за мен е като глътка въздух в морето от клишета и посредственост.

Снимките представят малка сграда със социални жилища в 11 район на Париж,където населението е доста смесено и пъстрокожо. Всеки етаж е зает от 1 тристаен апартамент, общата застроена площ е 450м², а бюджета е 0,8М€. Парцелът е изключително тeсен (5м откъм улицата) и дълбок, а местната регулация за застрояване не позволява сградата да е така висока, както своите съседи. Aпартаментите са с двойно изложение - към двора и към улицата, което помага за решаването на проблема с осветяването при издължените планове. Заради наложените проспекти последните две нива се заемат от един-единствен петстаен дуплекс (така наречения в България мезонет).
Именно начина по който, заради проспектите, последните нива се декомпозират в абстрактна триизмерна полихромна композиция е едно от нещата, които най-много ми харесват в тази сграда.
Това е и пластичност, която за жалост не можем да срещнем в България, където далновидни инвеститори се опитват да оползотворят всеки възможен за застрояване милиметър, в резултат на което покривите на сградите приличат на нелепи камари от кулички и всевъзможни странни обеми.
Играта с задължително сляпата фасада откъм съседа и превръщането и в цветно пано с мащаба на архитектурата е друго , което е ново спрямо така често срещаната калкан-стена. Плановете на жилищата можете да видите тук.

Надявам се сградата да ви е заинтригувала и навела на размисли !
Социлани жилища P.L.U.S.,125, Rue Saint-Maur, Париж,
Aрхитект Оливие Гаине, асистент Тома Баго
снимки Е. Аргирова / Всички права за публикуване и репродукция са запазени

01 февруари, 2010

Златна, златна есен

Есен е посред зима в последните ми перспективи...





Проектът е за седалище на предприятието Косон, филиал на Колас
Архитект Оливие Гаине, Париж

Повече от този приказен свят можете да видите тук



Перспективи Е. Аргирова _ Всички права за публикация са зпазени

30 ноември, 2009

Калигула

Необичайно и щастливо съвпадение бе да мога да видя българска постановка в Париж и то не каква да е, а "Калигула" по Камю на Явор Гърдев.
От влизането в осемстенното пространство на "залата в залата" си проникнал сякаш тайно в нечие съзнание...Ужасяващо и едновременно омайващо е.
Сценографията като начало играе голяма роля за това странно въздействие - всичко е червено: кървавото трептящо червено на завесите, огненото горящо червено на светлината,приглушеното мъждукащо червено на пламъчето на цигарата...
Хората облечени в черно се открояват рязко на този ярък фон, военната простотата на костюмите или беззащитността на голотата отстъпва място на дълбочината и сложността на погледите, диалозите.Движението, внезапно появяващите се и изчезващи фигури в мрака, напрегнатата музика, всичко те държи наострен, нащрек, сякаш може ти да бъдеш уловен в някакво престъпление - проникването в чуждото съзнание...
Образите, музиката, погледите...    
Как могат актьорите да се абстрахират така, когато публиката е само на метър от тях? Как може да си толкова съсредоточен, толкова Калигула, когато ти самият не си Калигула? Kак можеш да "играеш", когато всъщност от толкова близо трябва да бъдеш, за този фрагмент от време, не самият себе си? Как го постигат?
А погледите, погледите...Страхотно е да можеш да виждаш актьорите от толкова близо, почти да можеш да ги докоснеш, но е все едно че ти си невидим и присъстваш тайно на цялото действие, а те нямат и идея за това...театър в театъра...
Момент тъмнина и все едно лентата прескача-сцената е друга, а персонажите са се променили, разположили са се и се гледат така сякаш те са тук от едно известно време,а ти си този, който току що е влязъл. Нищо че всъщност е съвсем обратното.За секундата мрак те са заели местата си , а ти стоиш там от доста време без да смееш да помръднеш, хипнотизиран.
Октагонът е навсякъде - в залата, в сцената и най-вече в кладенеца, който е също и маса и ложе...Водата хвърля сенки и отблясъци, които играят по лицето на Калигула,палят огънчета в очите му, карат целият му образ да трепти, да блести, да пулсира...
Водата...трудно ми е да повярвам че според началния замисъл тя не е имала толкова важна роля в сценографията, в цялата актьорска игра...Изглежда ми необходима,важна, свързваща...
Червено и черно и златистите отблясъци на кладенеца...Просто магическо...
Около час и половина си в съсредоточено напрежение, абсолютно фиксиран в действието, в лудостта, в безумието, в насилието, насечени от хипнотичните паузи на мълчание и пречистване...Чуваш зад гърба си, зад червената завеса, скърцане на стъпки. Не зная дали е нарочно замислено или просто страничен ефект от придвижването на актьорите, но тези тайни приглушени шумове те карат да настръхнеш още повече. Изпитваш още по-натрапчивото впечатление, че присъстваш тайно на скрита, смущаваща и немислима сцена, теб те няма,не би трябвало да те има тук, трябва да се скриеш, да затвориш очи...А някой броди зад гърба ти...
Диалозите пламтят също като актьорите и това играещо пред очите ти червено...
Няколко сцени остават запечатани в съзнанието ми.
Промяната в лицето на Метел, когато Калигула му оповестява, че уж е убил малкия му син - не бях виждала още как за секунди едно лице може да премине през такъв спектър от чувства, опитвайки се да осъзнае и същевременно да отхвърли ужасното, немислимото... прекрасно изпълнение от Симеон Лютаков.
Гласът на Калигула (също брилянтно изпълнен от Димо Алексиев) минава за секунди от лудостта до мъртвешкото спокойствие, до толкова дълбок, толков искрен изказ, до човек говорещ с болка и откровение за нещата които желае, обича, мисли...И в следващият момент танцът му на Венера е образът, спазъмът на една безумно мятаща се в агония душа...
 А после идва любовта... Но само за момент, моментът в който Калигула и Цезония (Даниела Викторова) лежат върху превърналият се в ложе кладенец. Колко красив само бе този момент, капка спокойствие окъпана в мека светлина,затишие преди поредната лудост, тъй като нищо подобно не трае вечно...
И разговорът между двамата мъже Калигула и Херея (Михаил Мутафов)...
Накрая не вярвате че спектакълът за миг е приключил и изведнъж пред вас стоят актьорите...
Странно ми е и не зная как го възприеха френските зрители които трябваше да четат сутитрите...Но за мен бе хипнотично...И дано да съм запалила поне някой от вас да се отправи към най-скорошната постановка...
Сещам се за Koтар, герой на Камю от "Чумата", който пишеше книга и таеше едничката мечта някой ден да чуе от читателите си "Шапки долу!".
За Калигула на Явор Гърдев, сценографията на Никола Тороманов и актьорския екип мечтата на Котар е реалност...и
"Chapeux bas"!

* снимките са взети от блога на Симеон Лютаков