28 юни, 2011

Не съвсем « В крак с времето »

След « преобразяването » на барелефа на Паметника на съветската армия с учудване установих , че се е разразила една малка война в интернет пространството. Какато и да е, не отдадох на това толкова голямо значение в началото. Едва след като видях и предаването по БНТ започнах да си давам сметка за реалните пропорции на буйния поток от реакции, който това събитие отприщи в българското общество. И тогава преосмислих отношението си към това стрийт-арт произведение. От леко учудване чувствата ми преминаха към недоумение и накрая ми стана искренно тъжно. И всичко това не заради произведението, а заради реакциите на хората. Очевидно положението в България е толкова нажежено, че стига една такава свежа идея, за да разбуни духовете, и за да може постоянното българско недоволство да се разрази с пълна сила.
Направиха ми впечатление няколко неща, които са показателни за няколко болни места на българското общество.

1> Проблема с телевизията и медиите като цяло
Чудно и тъжно ми стана, че реакцията на повечето хора беше одобрение не заради друго, а именно заради това, че тази случка ни е вкарала в световния  печат. Защо??? Продължавам да недоумявам пред любовта на българина към известността, славата в комерсиалния и вариант, към непрестанното желание да се покаже, да се говори за него... Все си мисля че тази случка с паметника трябваше да е повод да се замислим над ситуацията в страната и най-вече над това в какви хора се превръщат малко по малко българите и какви настроения владеят обществото, да се съсредоточим върху себе си, а не за подреден път да търсим шумотевица и пайети. В този смисъл актът на неизвестния стрийт артист/и  надхвърля въпроса за конкретния паметник и това дали той да се махне или не. Въпросът който се поставя е най-вече какви са българите и каква е ценностната им система и  какво общество генерира тя. Ето виждаме отговорите.

2> Вторият проблем е липсата на всякакво чувство за хумор и самоирония в управляващите ни и в част от населението, най-вече по-възрастните хора. Те не понасят критиката или друга, различна от тяхната, гледна точка, върху проблем, който така или иначе е наболял и стои нерешен, такъв какъвто е периода на комунизма в моите очи. Те не са способни да признаят че са допуснали грешка, (кой ли изобщо в тази държава е?!), не искат да вземат никакви решения, никакви реални позиции, нито да понесат отговорност за каквото и да било. За да се замаскира  един от проблемите - в случая нерешената съдба на паметника, властта се крие зад закони, според които това е просто акт на вандализъм. Заравят се глави в пясъка и се праща някой да измие почти скришом паметника посред нощ, за да изчезне неприятната истина. Или поне неприятният повод да се замислят и да вземат конкретно решение.

3> Тук се присъединява и проблемът с преосмислянето на миналото, което така и още не се е състояло. Нито в повечето от отделните индивиди, нито в държавата като цяло. Крайно време е! Така или иначе тъпчем на едно място от доста време, ако не извървим този процес, колкото и мъчителен да е той, няма да можем да продължим още дълго време наред. Не можем да продължим да се правим, че все едно всичко е наред, с комунистическият период е приключено и няма повече какво да го обсъждаме. Очевидно е, че има.

4> Тук идва и следващият проблем, а именно начинът по който се обсъждат проблемите в България. Поне от това, което видях от предаването по БНТ и от коментарите в Дневник, където за първи път видях снимките, ще е много трудно да се получи градивно критично обсъждане, ако хората продължават да не могат да спорят. Няма никакъв адекватен аргументиран диалог, има само надвикване и какафония. Бях ужасена от махленския език на предаването по БНТ, от поведението на повечето от участниците (с малки изключения) , които не искаха нито да чуят другия, нито да го оставят да се изкаже. Водещата от своя страна се налагаше да бъде като укротител, който не отстъпваше по поведение на своите събеседници и напълно ги заслужаваше. Как може да се очаква от подобна хаотична караница да излезе нещо конструктивно? Може би не са били поканени правилните хора, или такива които поне спокойно да могат да обсъдят въпроса, предпочитам да вярвам това, иначе ако това е представителната извадка на българския интелектуалец ми става страшно!
Същият панаир цари по форумите и досега попаднах на много малко смислени и най-вече обосновани мнения.

5> И накрая за пореден път тази случка раздели обществото на две  главни групи с крайни мнения – първо тези, които твърдо осъждат този акт и го квалифицират като вандализъм и второ тези, които му се радват и го квалифицират го с епитети като « cool ».
От тези две групи, втората, която включва повече млади хора ме учудва най-много.
Опасявам се че възторгът и граничи често с лакейство. Опасявам се, че ако питаме някой от тези възторгващи се хора, защо именно толкова харесва този оригинален акт, той няма да може да каже нищо повече от това, че го намира за « нещо много яко» . Може би го е страх да признае, че не го харесва или пък че именно не знае дали го харесва. Може би му се иска той да се е сетил първи или пък той да е посмял да го направи.  Имам странното чувство, че в тази група се таят много хора, които имат нужда да се идентифицират с чужди постижения и оригиналност, за да придадат стойност на самите себе си. В това число включвам и хората, гордо разхождащи се с фанлеки с « преобразения » барелеф. В тази група влизат и много от младите хора родени след 80-та година , които наистина много бегло си спомнят комунистическия период и оценяват боядисването на барелефа по скоро като арт творение. Toва е по-скоро интересно, защото мисля, че именно те трябва да усещат че този акт не е толкова критика към самият паметник, колкото към обществото и държавата ни като цяло. Но уви,на всички тези хора им липсва реална историческа оценка и най-вече им липсва им критерий по който да оценят случващото се.
Именно заради липсата на критерии хората се прегрупират в един от двата крайни, но сигурни, мажоритарни лагера, и различни мнения лиспват като цяло.
И така на мен най-много ми липсва това, което би трябвало да е златна среда.
Нещата в случая не са  нито черни нито бели.
Не може да се отрече находчивостта и смелостта на неизвестният / неизвестните творци, с които малцина могат да се похвалят. На мен ми харесва най-много това, че се е намерил човек който да не се страхува да изрази толкова силно личното си мнение и да се отдели от масата. Понеже е първият, който го прави по точно този начин, това го прави оригинално и единствено, а оригиналността е за мен един от първите критерии за ценност. Но най-интересното в тази случка за мен остава реакцията , която задмина актът на стрийт арт-а и си мисля че може би именно това е била и надеждата на « извършителят ». Дори и да не е така,  тук е най силното му постижение  според мен  - реакциите, който той отприщи са много показателни и дори плашещи. Плашат ме, защото показват обществото ни такова каквото е в момента – а именно една  телевизионна консуматорска нация, търсеща изява и жадна за жълти новини. Едно общество, което цени най-много скандалните личности, за които много се говори. Ето точно затова този артист забива нож право в целта, или по-скоро в центъра на раната. България в момента е общество на измислени герои и изфабрикувани звезди без реални постижения. Едно време Братушките бяха нашите герои. Сега те не са точно Батман и Супермен въпреки че  дядо Коледа и Мак Доналдс са доста успешни комерсиално, но тези образи са за  мен символични. Сега героите на деня са футболисти, плеймейтки, фолкпевици, бивши манекенки и настоящи депутатки или бизнес дами, посредствени, но скандални според сегашните български представи телевизионни водещи, като цяло хора без голям интелектуален заряд, оригинална мисъл или реални постижения, хора, уповаващи се на на красивата опаковка като заместител на всичко друго.
Какво да добавя - когато днес видях и изявлението на предполагащата се за интелектуална част на обществото обръщение осъждащо този акт картинката стана пълна . Очевидно е, че тези "интелектуалци" не са по-добри от гореизборените "герои".
И така въпросите които се повдигат  далеч надхвърлят дебатът за съдбата на този или на някой от другите паметници, наследени от комунистическо време. Честно казано вече не съм сигурна дали искам този паметник да се махне. Паметта на българското общество се оказва толкова къса, че май постоянно трябва да има нещо, което да му боде очите, за да го накара да се замисли.
Не трябва да се забрави комунистическото минало, за да не допускаме същите грешки и да не изпадаме в умиление по този пагубен за България период. В настоящето ни обаче има също доста сбъркани неща, с които трябва да се справим. 
Темата остава отворена и се надявам да не затихне бързо. Ще се радвам да прочета и други, не толкова крайни мнения и най-вече смислени доводи. Лично аз оставам обнадеждена поне от факта, че се намери някой, който да прояви оригиналност и предизвика всичко това. Сигурна съм също че творецът/ творците ще останат анонимни, и няма да  влязат в системата на супер героите , които са разкритикували чрез акта си. Надявам се, че хората няма да забравят този свободен акт, като повод за размисъл и също като надежда за това че мислещи хора има. Надявам се също да се замислят сериозно какво ги притеснява или им харесва или пък не във всичко това, и да не се спъват само във въпроса за съдбата на Паметника на съветската армия.

И накрая поздрав за всички с Banksy. Не губете чувството си за хумор и трезвата си мисъл!



05 юни, 2011

Рабат, видение на модернизма

В края на април имах приятен повод да прекарам няколко дни в столицата на Мароко Рабат. На фона на вълненията в нейните съседки обстановката там бе все още относително спокойна и имах възможност да разгледам града. Останах очарована - още със слизането на летището въздухът ухае на море и сол, всичко е завладяно от буйна екзотична зеленина и цветя. Градът е изпълнен с аромати и цветове, с адски много шарени хора и почти никакви, за щастие, туристи. Не е лъскаво и чисто, прашно и овехтяло е, малко напомня на София с олющените си фасади и блокове, но е едно  приказно място. Няма да се спирам на традиционната туристическа обиколка, защото Рабат не е Маракеш или Фез. Това, което най-много ме впечатли там не беше точно традиционната архитектура, а именно невероятната концентрация на модернистични сгради с  неочаквано високо архитектурно ниво, датиращи  най-вероятно от периода от 60-тте до 80-тте години. Знае се, че като бившите френски колонии Мароко и Алжир  са служели като лаборатория за експерименти на много френски архитекти, както в сферата на архитектурата, така и в сферата на градоустройството. Като пример мога да дам работата на Зевако в Агадир и Казабланка или на Пуийон в Алжир, които тук са добре известни.
За съжаление обаче в Рабат нищо от този процес  не е документирано. Обикаляйки не знаехме нито кои са архитектите на тези сгради, нито дали са французи или просто възпитаници и поклонници на френската модерна школа от 60-тте, безименни наследници на Корбюзие. Това което видяхме обаче, бяха много интересни публични и най-вече жилищни сгради, които имаха лесно разпознаваеми общи черти в архитектурния си език, формирайки единна идентичност и нещо като малко архитектурно течение. И плюс това са на доста добро архитектурно ниво.


Седалището на една от най-големите банки Crédit Agricol  е изпълнено в типичния, както установихме, за почти всички сгради видим бетон, покрит с тъмен лак, който му придава този маслинов оттенък. Тук, както и в други сгради, фасадата е ритмувана от стройната структура на двойните греди и паната на сенниците - нещо като съвременни мушарабиета, направени от дървени кубчета скрепени с метална структура. Това е една от най-култовите за нас фасади, заради невероятно силната си абстрактна геометрична композиция.


Следват няколко жилищни сгради от квартала Hey Riad, които са съвременни, и въпреки че не харесвам абсолютно всичко в тях, съм изненадана че са все пак доста над нивото на това, което излиза като архитектурна продукция в жилищното строителство в Европа в момента. Обемите са строго рационални, няма безмислени замаскирания на липсата на архитектурна мисъл с цветове, метални решетки или шарени стъкла.




Много ми харесва детайла на балконите - как всичко е една игра на огъване и навиване при което плочата се изправя, става навес и после парапет.
При по-старите жилищни сгради отново се забелязва лакирания бетон, двойните греди и  стройното структурно ритмуване. Всичко е потънало в зеленина и изглежда толкова приятно, че на човек ( или поне на мен) веднага му се иска да прекара там известно време.






Има и някои примери, които са по-различни от общия език, като например тази жилищна сграда, където източника на бдъхновение е очевиден. Мисля че архитектът се е поувлякъл с пластичната "гимнастика", но все пак сградата ми е интересна като стъпка в процес, който виждам като еволюция към по-доброто.  Всъщност интересното в Рабат е ансамбълът от всички тези жилищни сгради, със специфичните им заемки една от друга. Интересно е как се е формирал този пластичен език и кои са били хората, които са работили над това. Това би било доста интересна тема за архитектурно изследване.



Безспорният ни архитектурен фаворит беше детската болница и отделът майчинство Ибн Сина в един от по-бедните райони на града. Това е така поради много причини и може би най-вече поради обхвата на операцията. Мащабът е дал на архитекта възможността да създаде буквално парче град, в който е работил и над взаимовръзката на отделните сгради и е третирал и пространствата между тях. Това е коренно различна ситуация от другите примери, където говорим за изолирани сгради.


Това е позволило игра с обемите и различния облик на отделните сгради. Кулата помещава отделението майчинство, децата са в ниския дълъг блок. Всичко е свързано с общ цокъл- партерен етаж,  който помещава всички сервизни и публични функции. За съжаление снимането бе абсолютно забранено и трябваше да положим много усилия дори само за да ни оставят да влезем на партерния етаж. Положението вътре в болницата е доста плашещо, но не по плашещо от която и да е друга българска болница в която съм стъпвала. Артикулацията между отделните отдели на болницата се извършва посредством покрити и открити пасажи, минаващи през вътрешни дворове и малки тайни градинки, които именно ти създават впечатлението че се разхождаш в цял един малък град. Много от външните сервизни стълбища бяха малки пластични съкровища, същото важеше и за всякакви комини, шахти и сервизни обеми.




 За финал ви оставям с видението на театъра на свечеряване, час в който улиците се изпълват с хора,  примамени на вън от полъха и прохладата идващи от окена. Глъчка, далечен напев от Джамията и  аромати изпълват въздуха. Продължавам да си казвам, че това е най-приказното място на което съм била в последната половин година  и мисля че с удоволстви бих се върнала там за да разгледам всичко още по-обстойно, преди времето отново да е потекло и крещящите съвременни сгради да са завзели и този град.


Още снимки можете да видите тук